Блогът на barin :: информация за класическата музика
Блогът на barin :: Състав на симфоничния оркестър
Ако някой смята, че написаното от мен не е хубаво може да види справка за класическата музика на други места в блога. Никога не съм казвал, че моето е най-сполучливо.
Относно узиката според мен има няколко нации в ЕвропА, които ги считам за музикални. В това число при отчитането прибавям всякаква музика. Музикалните нации са: Италия, Австрия, Русия, Германия, Унгария, до известна степен Франция и с отчитане на музиката през 60-те и 70-те години на миналия век Англия. От Англия са тръгнали почти всички музикални стилове в новата естрадна и рок- музика през 60-те, 70-те, че и 80-те години на XX в. Изненадващо Финландия, която не я смятам за музикална държава има в "Heavymetal archives"почти 4000 състава, изпреварваща по количество много по-многобройни по население и традиции държави. Що се отнася до оперната музика, не може да се пропусне едно име- Джузепе Верди. Великият италиански композитор е написал много опери, като по мои наблюдения на всеки 3-4 опери във Варненската и Русенската опера има по една негова. Оперите на Джузепе Верди са мелодични и приятни за слушане. Спомням си като дете, че за първи път ме заведоха на опера от училище, която не беше известна и не ми хареса. Затова намразих отначало оперите, но втората опера беше"Аида", за която специалистите казват, че е поръчкова и една от най-слабите му опери. В Италия има много композитори, творили в класическия жанр. Освен споменатия Верд: Антонио Вивалди, Джакомо Пучини, Джоакино Росини, Винченцо Белини, Николо Паганини, Гаетано Доницети и много други. Операта"Бохеми" е написана от Джакомо Пучини.
Кратка справка за автора на операта"Бохеми": Джакомо Пучини/ 22 декември 1858, Лука – 29 ноември 1924, Брюксел/ произхожда от стар музикантски род – четири поколения композитори и органисти предшестват появата му. Петгодишен, след смъртта на баща си Микеле Пучини, малкият Джакомо наследява длъжността „органист на република Лука“. Като ученик в прогимназията отива пеш от родния си град до Пиза, за да чуе „Аида“ от Верди (подобно на младия Бах, който отишъл пешком до Любек заради концерт на органиста Букстехуде) и това затвърдява решението му да стане „прочут композитор“. Учи в консерваторията на Милано при Амилкаре Понкиели, от когото получава не само ценни знания, но и тласък за творчество и морална подкрепа. Авторът на „Джоко до „Жизел“ от Адам), забелязана от голямото издателство „Рикорди“ и поставена през 1884 г. в Милано. Пет години по-късно Пучини създава втория си сценичен опус – романтичната опера „Едгар“ по сюжет на французина Алфред дьо Мюсе (всъщност повечето от оперите му са създадени по френски литературни първоизточници, но са италиански по дух).
Голямото признание идва с премиерата на „Манон Леско“ по известния роман на Абат Прево – тогава Пучини е на 35 години. Неговата опера трябва да се състезава с „Манон“ на Жул Масне, една от най-популярните и ценени оперни партитури от ХІХ век. И може да се каже, че успява. Пучини казва следните думи за своята опера: „В „Манон“ на Масне има премного пудра и менует, докато в моята „Манон“ има повече страст и отчаяние!“ Последвалите „Бохеми“ (1896) по романа на Анри дьо Мюрже и „Тоска“ по драмата на Викториен Сарду имат наистина световен успех. Интересно е да се отбележи, че около първата постановка на „Тоска” Пучини си спечелва много приятели, но също и немалко врагове. В деня на премиерата, на 14 януари 1900 година, в залата на Римската опера се получил сигнал за поставена сигнала бомба с цел да се провали представлението! Полицията веднага обискирала театъра, но се оказало, че бомба, за щастие, няма. Но с вдигането на завесата „противниците” на Пучини започнали да шумят, да викат, да свирят, дори и да тропат и гласовете на певците били просто заглушени. По заповед на префекта на Рим представлението било прекратено за два часа, смутителите на реда прогонени и започнало отново. Но „противниците” останали пред театъра и продължили бурната си демонстрация против композитора. Представлението завършило без никакви аплодисменти, за първи и за последен път в кариерата на Пучини.
След видимия провал последвал голям успех. Операта обиколила италианските, а не след дълго и европейските оперни театри. Това е най-силният период от творчеството му. Всички започват да говорят, че Джакомо Пучини е единственият достоен наследник на Верди, че италианската опера е още жива, че е достигнала своя връх. Но следващата му творба – двуактната „Мадам Бътерфлай“ (1904) по американската драма на Дейвид Беласкоу, която той гледа в Париж, се проваля с трясък. Този път причината е в публиката. Тя не приема новаторския стил, а дългите и не особено богати откъм външно действие и сценични ефекти сцени я затрудняват. Огорчен от неуспеха, композиторът прибира партитурата си и решава да спре постановката. На следващата година я редактира, като разделя второто действие на две, прави някои поправки и я представя в град Бреша с участието на знаменитата украинска певица Саломея Крушелницка. „Мадам Бътерфлай“ пожънва шумен успех и след премиера в Буенос Айрес тръгва по целия свят. През 1910 г. Пучини получава поръчка за Метрополитън, Ню Йорк. Така се ражда неговата „американска“ опера „Момичето от Златния запад“ с типично американския антураж от бандити и преследвачи и с неизбежния „хепи енд“. След осем години се появява забележителният „Триптих“ – мрачната веристка драма „Мантията“ по драмата на французина Голд, лиричната опера мистерия с религиозен сюжет „Сестра Анджелика“, по текст на Джоакино Форцано, и ярката, искряща от веселие и грубоват хумор „Джани Скики“ по ХХХ песен от „Божествената комедия“ на Данте. Тук Пучини преднамерено се показва с „три лица“ и разкрива различни страни от майсторството си. Идеята на оперния триптих до голяма степен отговаря на концепцията на Пучини за музикалния театър – „да поразява“, „да трогва“, „да развлича“. Както се вижда Пучини е написал няколко много често изпълнявани опери: "Едгар", "Манон Леско", "Бохеми", "Тоска", "Мадам Бътерфлай", "Момичето на златния запад", "Лястовичката". "Турандот". Аз лично съм слушал 
три от изброените.
Поводът да напиша темата точно за операта"Бохеми" е, че след десет дена ще ходя да я слушам във Варненска опера. Може да има потребители в блога, които да ги интересува съдържанието на операта"Бохеми". Имам предвид Юлия( milady), Стефан( born) и още някои, за които съм останал с впечатление, че харесват класическата музика. Ето и съдържаниета, което наскоро препрочетох, за да си припомня какво беше за гледането:
Операта е написана по романа „Сцени из живота на бохемите” на Анри дьо Мюрже, публикуван през 1851 година
Либрето: Луиджи Илика и Джузепе Джакоза
Световна премиера: 1 февруари 1896 в Театро Реджо - Торино, под диригентството на Артуро Тосканини
Първо изпълнение в България: 23 юни 1922 в София, под диригентството на Маестро Георги Атанасов
Действащи лица:
Рудолф, поет - тенор
Марсел, художник - баритон
Шонар, музикант - баритон
Колин, философ - бас
Мими, шивачка - сопран
Мюзета, певица - сопран
Беноа, хазяин - бас
Алсиндор, богат високопоставен чиновник - бас
Парпиньол - продавач на играчки
Митничар - бас
Операта “Бохеми” от Джакомо Пучини се счита за един от най-ярките шедьоври в областта на оперното изкуство и заслужено се радва на огромен успех в най-големите оперни театри по цял свят. Във Варна тази опера е поставена за първи път още през 1949 година, едва две години след създаването на Варненската опера. Следват постановките от 1960, 1979 и 1990 година. Премиерата на последната, пета по ред, постановка по режисурата на Кузман Попов се състоя през лятото на 2003 година. Неговия режисьорски вариант ще видим на 9 декември от 19.00 ч., под диригентството на Франческо Ланзилота, постоянния гост-диригент на Държавна опера Варна от Италия. Солистите, с изключение на тенора Георгиос Филаделфефс, в ролята на Рудолф, са от състава на Варненската опера. В ролята на Мими ще аплодираме Линка Стоянова.
Първо действие
Пред публиката излизат поетът Рудолф и художникът Марсел и вдигат завесата, за да ни разкажат своята история.
Бъдни вечер. Мансарда в Латинския квартал на Париж.
В своето кътче, високо сред покривите на Париж зъзнат двамата приятели. С присъщото им чувство за хумор те се отнасят към всички несгоди. За да се стоплят поне малко, Рудолф изгаря в печката ръкописа на своята драма. Пристига Колин, който не е успял да заложи книгите си и по този начин да осигури средства за празничната вечер. Единствено на Шонар му е провървяло – той носи пари, вино и храна и дори съчки за огъня. Приятелите се нахвърлят върху “богатата вечеря”, но Шонар ги спира – днес те ще празнуват в кафене “Момюс”. Неочаквано пристига хазяинът, за да получи наема. Младежите успяват да залъжат стария Бенуа – напиват го, въвеждат го в недвусмислен “мъжки” разговор, след което изпъждат стария развратник, разбира се, без да му платят.
Развеселени, приятелите тръгват към кафенето, а Рудолф остава, за да завърши своята статия. На вратата плахо се почуква. Това е съседката Мими, която моли да запали угасналата си свещ. Тя си тръгва, но отново смутено се връща – сега пък е загубила ключа от стаята си. Течението изгася свещта, а Рудолф сам духва своята свещ. В тъмнината двамата търсят ключа и Рудолф го намира, но тайно го пуска в джоба си. Пленен от красотата на момичето, той й признава любовта си. Мими споделя чувствата му и тъй като не иска да остане сама на Бъдни вечер го моли да я вземе със себе си. Двамата влюбени тръгват към кафене “Момюс”.
Второ действие
Същата вечер пред кафене “Момюс”.
Пъстра тълпа се стича по улиците на Латинския квартал. Сред нея си проправят път и приятелите, които сядат на една свободна маса пред кафенето. Пристига Рудолф и представя Мими. Компанията започва весел разговор. Чува се предизвикателен смях – появява се Мюзета, в компанията на богатия, стар ухажьор Алсиндор. “Кралицата на Латинския квартал” веднага привлича вниманието върху себе си. Единствено Марсел си дава вид, че не я забелязва, като по този начин иска да уязви бившата си любима, която всъщност все още обича. На Мюзета вече й е омръзнал старият досадник и също копнее да се върне отново при Марсел. Убедила се във взаимността на чувствата им, Мюзета успява да отпрати Алсиндор и щастлива се спуска в прегръдките на своя любим. Развеселени, бохемите си тръгват, предоставяйки на Алсиндор да плати общата им сметка. Тълпата посреща тържествения караул и се присмива на измамения стар господин.
Трето действие
Една година по–късно. Студено зимно утро в покрайнините на Париж. От един месец Мюзета и Марсел са намерили подслон в една кръчма, където припечелват оскъдния си хляб. Съвсем отпаднала се приближава Мими. Тя търси Марсел, за да му сподели с болка, че Рудолф я е изоставил, проявявайки безумна ревност. Марсел решава да им помогне. Приближава се Рудолф и Мими се скрива. От подслушания разговор между приятелите тя узнава истинската причина за поведението на Рудолф: Мими е тежко болна и той иска да я напусне, защото няма средства да й осигури по–добри условия за живот и лечение. Ридания, примесени с ужасна кашлица издават присъствието на Мими. Рудолф, обхванат от разкаяние се мъчи да я утеши, но безрезултатно. Сега Мими настоява за раздяла. Обзети от скръб влюбените се прощават. Пристига лекомислената Мюзета и с Марсел отново се скарват и за пореден път се разделят. Мюзета повежда Мими към града.
Четвърто действие
Половин година по–късно. Мизерната стая на Рудолф и Марсел в Париж. Двамата приятели се опитват да работят, но това не им се удава. Те не могат да забравят своите любими и тъгуват по тях. Пристигат Шонар и Колин и настроението се променя. Те носят хляб и херинга – повод да се разиграе “най – изискан прием”. “Празненството” завършва с буйни танци и “дуел”. Внезапно се втурва Мюзета и съобщава, че неизлечимо болната Мими е дошла, за да се види още веднъж с любимия си. Приятелите я въвеждат в стаята и трогателно се грижат за нея. Мюзета решава да продаде обеците си, за да се купят лекарства и маншон за Мими. Колин е готов да заложи палтото си, за да донесе пари за лекар. Останала сама с Рудолф, Мими с радост си спомня за щастливите дни, прекарани с него. Но краят наближава и пристъпите на болестта стават все по–силни. Разтревожени приятелите се връщат в стаята. Мюзета подава маншона на Мими. Стоплена от последния лъч на щастието, Мими умира. С вик на ужас Рудолф се спуска към нея. Мюзета стиска нелепо в шепата си парите, които й подава Колин, след което ги хвърля на пода и отчаяно прегръща Марсел.
Историята, която разказват бохемите завършва. Шонар и Колин спускат завесата.
Операта продължава около три часа, колкото е средната продължителност на оперите, с включено време за антракта. Забелязал съм че почти всяка година във Варненската и Русенската държавни опери се играе "Бохеми" на Пучини. За желаещите- приятно слушане!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Блажени тези, които я разбират и я слушат с наслада.
Още по-блажени тези, които я създават.
Те строят мостове към това изкуство,
духовни мостове, така необходими на хората,
по които да преминават, за да достигнат
до висините на възможното си израстване,
откривайки им нови измерения
в естетиката на човешките възприятия.
Благодаря ти!
Поздрави сърдечни!
Поздрави!
"Книга за операта" е сред любимите ми четива. Естествено, живата среща с оперната музика е нещо съвсем различно, но без фонови знания няма как да бъде разбрана и обикната:)))
Като човек от дълбоката провинция моите срещи с това изкуство "на живо" бяха доста късно, едва като студентка - братът на съпруга ми беше първи фаготист в Софийската опера и... бях като с абонамент там:)))). Но спомените ми от оперното изкуство и от Пучини са от много по-рано. Спомням си как като много малка ме караха да казвам кого харесвам да слушам по радиото, а аз в скоропоговорка изреждах: "Фонте, Мано, Жили...", т.е. Хари Белафонте, Луис Мариано, Бениамино Джили, последният, много по-късно разбрах, е един от най-великите тенори за всички времена. Но на подсказката "А Пучини?" съм реввала и тропвала с крак: "Че Пучини-и-и!", т.е "Не ще Пучини!". Причината не била в музиката естествено, а в неблагозвучието на това име на български и смисловите асоциации, които едно дете може да си направи. Явно още на тази крехка 3-4 -годишна възраст съм се самоопределила професионално - повече към изкуството на словото, отколкото към това на звуците:))).
От "Бохеми" имам спомени от няколко постановки...толкова различни - и всеки път по един и същ начин въздигащи духа. Освен вълшебната музика в това произведение ме докосва и онзи порив към свобода, жаждата за свободомислие - нещо, към което в последно време ставаме все по-чувствителни.
Благодаря за удоволствието, скъпи Иване! Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
И на мен ми хареса постингът.
Върна ме към студентските години, тогава по-често ходех на опера. Напоследък не остава толкова време...
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави
Поздрави!
Поздрави!
