Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.03.2016 21:06 - Български стихотворения
Автор: barin Категория: Поезия   
Прочетен: 2027 Коментари: 6 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

              По случай наближаващите празниципрез месец март най-подходящо е да публикувам няколко български стихотворения за повдигане на националния дух. Освен Баба Марта следват 3-ти март,  Първа пролет, Благовещение, 26 март и св. Боян Енравота( за последните три има отделни мои публикации). Желателно е да поставите мартениците- типично български- бяло-червени без излишни кичозни украшения( прочетете темата" Мартениците").  Може докато ги четете да слушате песни на група Епизод.                                   

                                                 Опълченците на Шипка    
                                                              Иван Вазов   

Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека ни отрича исторйята, века, нека е трагично името ни; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар! Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди и в нас чувства силни, големи плоди; защото там нейде навръх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх на безсмъртен подвиг паметник огромен; защото в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей и в нашта исторья кат легенда грей, едно име ново, голямо антично, като Термопили славно, безгранично, що отговор дава и смива срамът, и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини как прохода бранят. Горските долини трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива и тела я стелят, и кръв я залива. Бури подир бури! Рояк след рояк! Сюлейман безумний сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо са раите!" И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура! И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи. Пушкалата екнат. Турците ревът, насипи налитат и падат, и мрът; - Идат като тигри, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаян, отпорът е лют. Три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и братските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх - кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Талазите идат; всичките нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!" При тез думи силни дружините горди очакват геройски душманските орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. "България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!" Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там. "Грабайте телата!" - някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак! И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч... Но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки... Йоще миг - ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!
                                                    Майце си
                                                 Христо Ботев

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

 
                                      Хаджи Димитър                                         ХристоБотев

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
                                  Да се завърнеш в бащината къща...
                                              Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...                            
image 

Гергьовден Елисавета Багряна

Ще накършат момчетата върбови клони,
ще накитят вратите, иконите,
и обор, и хамбари, и плевня висока,
и кошара - за здраве на стоката.
А мъжете ще колят гергьовски курбани
и щом бият вечерня камбаните,
ще отидат жените със дискоси бели
да споходят пред празник умрелите.
Вечерта ще прекръстят децата заспали,
пред светията свещ ща запалят те
и ще легнат доволни, и сън ще сънуват,
и ще бъде той светло празнуване.
Че в зори свети Георги, ранил преди всички,
преди будните баби и птичките,
своя бял кон ще яхне, през плет и огради
ще прескочи, ще иде в ливадите,
ще се мерне в лозята, в горите ще викне,
ще обходи осевите никнали,
и ще благослови той по божа поръка
изкълнилите пролетни стръкове -
да пораснат, да станат до пояса нива,
да достигнат до жътва небивала...
А момците ще вържат в градините люлки,
да люлеят момите и булките -
и над тях от овошките цвят ще се рони,
ще се слънцето смее през клоните,
ще кънтят надалеко припевки и глумии
ще светят лицата им румени...

 

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Иван Вазов

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!


Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случай, че Бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?


Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

 

 



Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. katan - "Отечество, не си ли достойно за любов?"
05.03.2016 15:58
"Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича."
цитирай
2. barin - Поетичен дух
07.03.2016 22:38
Здравей, Катя, ти в поетичен дух,съобразно новата ми тема. Аз не бях няколко дена във Варна и видях някои неща.Дори ще публикувам нова тема, а имам идея и за следващата. Поздрави и за утре-честит осми март.
цитирай
3. kvg55 - Мисля, че тази година народът ни ...
09.03.2016 11:49
Мисля, че тази година народът ни направи много силен 3-ти март -
масово, ентусиазирано и спонтанно.
цитирай
4. barin - На 3-ти март
09.03.2016 17:26
За празника 3-ти март бях на Царевец и гледах светлинното шоу. После ходих на площад"Майка България" във Велико Търново и имаше въстановка на български облеклаШ за които скоро писах) и оръжия от НД Традиция.
цитирай
5. vidima - Благодаря, Барин! Винаги ми е ...
05.12.2016 08:11
Благодаря, Барин!
Винаги ми е приятно да срещна от тези стихове.
Поздравления!
цитирай
6. barin - И аз благодаря, vidima, че харесваш ...
05.12.2016 08:27
И аз благодаря, vidima, че харесваш да четеш различни мои публикации и се интересуваш.
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: barin
Категория: История
Прочетен: 1709826
Постинги: 344
Коментари: 4311
Гласове: 42074
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031