В моя роден град хората са по-злобливи, отколкото всички останали, копито съм срещала в своя 50 и кусур годишен живот. Ще кажете, че на всеки му се струва така за земляците му. Може! Но аз си знам моите.
    Тъй като моите градски са заядливи (щото и завистливи) имат една характерна реплика, по която ги разпознавам, дори и далеч от града. 
    - Е да, ама е истина!
    Е да, ама е истина. Задължително с цел да уязвим, да засегнем човека отсреща. Обаче е истина. 
    Начи така може да усуче истината нашенецът, чеда постигне целта си да се почувстваш неудобно, да се срамуваш, да се оправдаваш. В зародиша на тази "истина" всеки път е завистта, раздразнението. И не го прикрива. Нали е истина! Завист за това, че си си позволил да се почувстваш щастлив, че имаш нахалството да се радваш. Трудно се понася чуждата радост. И нашенецът не си оставя магарето в калта. Ще успее да ти разтури удоволствието чрез истината, която бълва. Истината, която непременно е опонент на доброто. Неговата "истина" е инструмент за разваляне илюзията на доброто. Защото за него доброто задължително е илюзия. За него истината е винаги обратното на доброто. Няма как да е иначе, тъй като неговата истина се вторачва във всичко, което не е добро. Вторачва се, вади го от контекста на събитието и го повишава в ранг на главно действие. Той е убеден, че в основата на всяко добро стои някакво недобро, обикновено личен интерес. Щото това е разбирането на нашенеца за света и живота - личният интерес. И така и живее. Даже се страхува от някакво друго поведение, встрани от личния интерес. Все пак главното е да не се минеш. Затуй да го разберем за неговата истина! И понеже си е негова, всяко различно обяснение е неистина - лъжа, лицемерие, притворство. Нашият нашенец. За оная Истина, с главна буква не говорим, комай и не мислим за нея. Тя е една заблуда, объркваща нашата истина. И така налага убедено своята си на света. И живее в нея. Не че се чувства добре. Напротив! Но то, друга няма! 
    Тъжно! Живее извън Доброто, живее извън Истината, живее извън Любовта. Защото дори и любовта е личен интерес, управлява я чрез егото си. Поколения наред нашенецът отстоява истината си, недоволен от начина си на живот, недоволен от хората, недоволен от събитията. Не смее да погледне отвъд черупката на познатото към Оная Истина. Няма как да знае, че там би познал и Доброто, и Любовта, и Вярата в тях. Няма как да провиди Истината, даваща удовлетворението и благодарността в този свят и към хората в този свят. Там би познал Радостта. Там няма да се чувства виновен за това, че се радва на живота и на хората в него. Но той на това не вярва. А като не вярва си остава в неговата си втвърдена "истина" и я налага на света.