От един и същи закон зависи поначало преуспяването както на най-дребното стопанско сдружение – малкото домакинство на една млада съпружеска двойка, така и на най-голямата народностна група – многомилионната държава!
За да се избегнат неприятности, налага се и тук, и там да се държи точна сметка за средствата, които могат да бъдат изразходвани, доколкото подлежат на възстановяване през същия период, – и тук, и там трябва освен това да бъдат предварително осигурени допълнителни суми за извънредни нужди, които не могат да бъдат незабавно компенсирани чрез постъпилите приходи…
И в най-малкото сдружение това не се постига много по-лесно, отколкото в голямото, макар че заедно с нарастването на един съюз става все по-сложна и формата на наложеното от Необходимостта възстановяване.
И тук, и там истинска свобода може да се постигне само ако всеки разход на наличните в даден момент средства бъде най-грижливо компенсиран с нов приход, – но и тук, и там призракът на свободата постоянно изкушава да се изразходват суми, които не могат да бъдат възстановени в бюджета от редовните постъпления!
Ала докато в по-малките сдружения най-често малцина са ощетени, когато натоварените с тази отговорност хора се поддават на изкушението и тръгват подир призрака на свободата, държавното стопанство неизбежно ощетява в подобни случаи хиляди и милиони, вярвали дотогава, че външната им сигурност е закриляна от държавата.
Съдбоносна е тази злоупотреба с доверието – тя същевременно лишава и индивида от вяра в собствените му възможности да успее на стопанското поприще, тъй като последиците от въпросната злоупотреба нямат край и парализират всички онези, от чийто труд единствено би могло да се възстанови загубеното. –
Освен това тя създава и илюзията, че „държавата“ не е нищо повече от онази безлична формация, в каквато тя наистина може, външно погледнато, да се превърне в резултат на неумела политика от страна на управляващите, – и кара да се забравя, че „държавата“ – в действителност – не е нищо друго освен съвкупността на всички граждани, влизащи в нейния състав…
Така се стига дотам, че много хора, доказали на дело своята съвестност и почтеност в тесния кръг на всекидневните си работи, изведнъж започват да се ръководят от други максими, щом се озоват лице в лице не с някой свой сънародник, а с – „държавата“!
Хора, напълно неспособни да се домогват до неправомерна печалба, ако тя е за сметка на някой отделен човек, често пъти са веднага готови да вземат каквото могат, щом като другата страна в договора е „държавата“ или ако има някаква възможност за явно несправедливо облагодетелствуване за сметка на държавното имущество.
Тези хора смятат собственото си поведение за извинително, понеже неправомерната печалба била само „за държавна сметка“, и не намират за необходимо да се запитат: – откъде всъщност идват управляваните от „държавата“ средства, които с такава лека ръка ѝ се отнемат?? –
Необмислено и без особени угризения на съвестта те се поддават на изкушението – подведени тъкмо от импозантната величавост на самото понятие за държавата – да се обогатяват неправомерно за сметка на своите съграждани…
Не се съзнава, или просто липсва желанието да се осъзнае, че ограбени всъщност са всички отделни граждани, когато от държавата се вземат средства, които не са припечелени чрез собствен принос в полза на другите! –
Бързо обаче си даваме сметка, че се върши нещо несправедливо, видим ли други да постъпват по същия начин, защото инстинктивно чувствуваме, че като съграждани понасяме своя дял от всяка щета, причинена на “държавата“.
Има наистина и хора, които виждат във всичко това „несправедливост“ само защото ги мъчи завистта, че друг стриже държавната овца, чиято вълна с готовност би отнесъл и свидетелят на това безчинство, стига само да можеше да се добере до нея…
Могат да се посочат толкова много разновидности на лекомислено ощетяване на съгражданите поради безскрупулно отношение към управляваните от „държавата“ средства, че едва ли би било оправдано да се изброяват всички тук.
Освен това в книгите си аз винаги се стремя да давам на своите читатели все нови и нови указания за нещата, на които е полезно да обърнат внимание, и нямам никакво намерение да се кича с репутацията, че „изчерпвам“ всестранно всичко, което самата тема е способна вече да внуши в душата и мислите на читателя!
Лош четец на моите книги е този, който не прочита и онова, което съзнателно съм „вложил“ във всеки обрат на речта, за да бъде самостоятелно открито от онези читатели, които въпреки припряността на всекидневието не са се отучили да мислят, когато четат…
Така че един читател, възприемащ с будно внимание написаното от мен, няма да има нужда от голям брой примери, за да разбере за какво става дума тук.
А и всеки ден ни носи предостатъчно отрицателни примери, затова не се налага сами да търсим нещо, на което, и без да желаем, навсякъде се натъкваме…
Ала където не се взема под внимание – а може би не се и осъзнава, – че всички средства, с които се разпорежда и които може да изразходва „държавата“, произлизат всъщност от отделните индивиди, образуващи нейния състав, там грубото объркване на понятията помрачава твърде скоро всяка душевна яснота.
Като „полезно за държавата“ се обявява тогава всичко вършено от онези, които само извличат полза от нея, осигурявайки си един несекващ източник на прехрана, без да се интересуват от последиците за останалите, а тъкмо от съвместните усилия на така ощетените техни съграждани се натрупват държавните средства. – –
Други пък са убедени, че са в „правото“ си да предявяват към държавата такива изисквания, каквито не би дръзнал да постави никой малко от малко съвестен човек към кой да е от отделните граждани, влизащи заедно с него в състава на „държавата“. – –
За „задължение на държавата“ се обявява нещо, което нито един разумен земен – а още по-малко духовен – закон не би могъл да вмени в дълг на каквото и да е сдружение от отделни хора. – –
И всичко това – само защото възприемаме „държавното имущество“ като нещо откъснато от отделните граждани, които всъщност непрестанно го поддържат чрез своята дан, внасяна от тях за общото благо!
Безумно заблуждение е, от друга страна, да виждаме в лицето на съотечествениците си, разпореждащи се с държавното имущество, неограничени господари на това имущество и да насочваме необуздания си гняв срещу тях, щом установим, че не са в състояние да изпълнят всички произволни искания, които биха могли да бъдат изпълнени само ако тази земя беше: – някаква „страна на чудесата“, неподвластна на структурата на Необходимостта…
До нарушаване на равновесието в стопанската сфера се стига по Необходимост и тогава, когато гражданите, в чиито ръце е поверено управлението на „държавното имущество“, поддържано чрез заделени – често пъти с цената на сурови лишения – от самите тях и от останалите членове на обществото вноски, си позволяват да изразходват държавни средства в отговор на всяко по-настоятелно искане, макар че подобни разходи могат да бъдат компенсирани само с цената на нови налози, водещи до крайно нежелателно кръвопускане от снабдителните артерии, единствено способни да предпазят извора на всички постъпления от окончателно пресъхване. – –
До дестабилизация на стопанския живот се стига неизбежно и в случаите, когато безброй хора биват отклонявани от производителна дейност, каквато те биха могли да извършат с немалък успех, за да заемат длъжности в държавния апарат.
Силно деморализиращо въздействие оказва всъщност стремежът да се внуши на отделния човек убеждението, че поради самия факт на своята свързаност с държавата той е вече в правото си да очаква от другите държавна издръжка, – било като заема една не чак дотам необходима административна длъжност, било просто защото е в състояние да изнуди държавата да му плати откуп, за да го възпре да не даде воля на крайно безотговорните си разрушителни инстинкти…
Унизително е да продължаваме да заемаме дадена служба само заради заплатата, след като сме напълно наясно, че интензивният труд на далеч по-малък брой чиновници би могъл да поддържа в образцов ред държавните дела, – и пред себе си се унижава всеки, който имайки власт да попречи на успешното развитие на държавата, заставя съгражданите си да му се отплащат, че не използва тази своя прекомерна власт, постигната единствено чрез надхвърляне на всяка мярка, с цената на едно застрашително разрастващо се опустошаване на всички възможности за работа, които биха могли да предложат на дълбоко заслепения и опиянен от своята власт човек хляб и прилично положение като отплата за неговите собствени постижения, ако тези възможности не бяха погубени от самия него…
Повсеместно призракът на свободата обърква с фалшивия си блясък мозъците и мнозина смятат, че е лесно да „обходят“ – немалките наистина – изпитания, понеже са убедени, че са в правото си да заобикалят безнаказано повелите на Необходимостта, които и в стопанския живот не могат никога да бъдат заобиколени, без това да предизвика далеч по-тежки изпитания!! – –
Тази съблазън, породена от измамния блясък на объркани надежди и желания, е разпростряла отдавна чумната си зараза в стопанския живот на всички страни.
Икономическите неволи са така повсеместно умножени, че изнемогващите под тяхното бреме люде са готови с прекалена лекота да се доверят на всеки роден в мозъчни гърчове софизъм и да се откажат набързо от всяка способност да мислят разумно, стига да повярват, че е близо вече така горещо жадуваното спасение…
Обхванати от трескав страх пред все по-нарастващото бреме на житейските грижи, те не съзнават, че отдавна търсеният и утоляващ всички нужди оазис, възхваляван от самонадеяни водачи, е само един мираж…
От доста време вече икономическите несгоди, помрачаващи всичко наоколо си, са парализирали способността за разграничаване, така че хората с готовност се поддават на заблудата, макар последните трепети на верни инстинкти да хлопат все така на портата на душата, опитвайки се да пробудят омагьосаното от съня прозрение, за да се предотврати онова, което все още може да бъде предотвратено!
Че всъщност всички споделят вината за тези несгоди, се съзнава едва от премалцина…
Твърде много подобава на изкуствено подклажданото критикарство да търсим единствено у другите вината за причинените от самите нас злини!
Наред с възприеманата като нещо безлично „държава“, върху която сме склонни да прехвърляме отговорността за последиците от собствената си глупост, в стопанския живот на една страна има по-дребни структури, съставени от отделни индивиди, които по същия начин смятаме за източник на всички беди, и сме убедени – понеже погрешното умозаключение има тенденция да се върти в затворен кръг, – че нещата ще се оправят много бързо, стига само държавата да поеме управлението на стопанската единица, нуждаеща се наистина от сигурността, която държавата може без съмнение да ѝ предложи, но неспособна, поради своеобразието и мащабите си, да се развива и да процъфтява, ако не следва – във външните рамки на държавните закони – своя собствен, основаващ се на Необходимостта закон…
Както „държавното имущество“ се възприема като ничие, така и тук сме склони да схващаме имуществото на отделни хора, резултатно вложено в икономиката, като несвързано с конкретни лица.
Също както някои намират за извинителен стремежа си да се обогатяват и да получават неправомерни привилегии „за държавна сметка“ без равностойна компенсация от тяхна страна, – така те смятат, че са в правото си да „черпят“ с пълни шепи от имуществото на други, стига отделният човек да е скрит зад някакъв стопански организъм, в чието разпореждане той доброволно е предоставил средства, които биха останали безплодни, лишени от производителна способност, ако беше предпочел да ги запази под свой контрол.
Не са никак малко тези, които дължат своята прехрана и издръжка единствено на превърналото се в производителна сила имущество на отделни хора и които никога не биха си присвоили незаконно някое лично имущество, – но те остават просто глухи за гласа на съвестта си, когато посягат на чужди средства, превърнати в оръдие на труда в рамките на една икономическа единица и осигуряващи препитание както на своя собственик, така и на други хора…
„Фирмата“, „дружеството“ се възприемат като нещо безлично, свободно изграденото от личните средства на отделни хора имущество изглежда като ничие в очите на мнозина от работещите в тази организация и те са готови да го използват без колебание за собствена облага, доколкото законите на държавата не им пречат да сторят това.
Едностранчивото надценяване на собствения принос дава впрочем възможност на прегрешилия да уталожи съвестта си с мнимото позоваване на някакво „право“ да си вземе „полагащото му се“, щом уговореното възнаграждение за извършваната от него работа му се стори недостатъчно като компенсация.
А дали неговият труд привнася в стопанския организъм, без който той е неспособен да се превърне в производителен фактор, стойностите, необходими, за да бъде поддържан този организъм на такава висота, че да може да осигури трайното заплащане поне на първоначално уговореното възнаграждение, – този въпрос рядко се задава, макар тъкмо от неговия отговор да зависи цялото бъдеще и на самото предприятие, и на препитаващия се благодарение на него човек…
И в частния стопански живот възниква нестабилност, ако не се създава равновесие между разходите и очакваните постъпления!
И тук за отделния човек е унизително да се старае да запази заеманото място само заради заплатата, макар да вижда, че не е необходим и че препитаващият го стопански организъм понася щети, понеже наличната работна сила е повече, отколкото е необходимо за извършваната работа.
Разбира се, не е никак лесно за изпадналия в подобно положение индивид да осъзнае това, особено ако трябва да храни жена и деца и да връзва семейния бюджет, а не вижда същевременно друга възможност за препитание.
И все пак: налице ли е твърда, непоколебима воля за труд, по всяко време бързо ще се намери и способ за препитание по нов, по-достоен начин, дори ако се наложи да бъде сменен характерът на дейността.
Както навремето мнозина са намирали препитание чак в далечни, чужди страни зад морета и океани, научавайки се да вършат оная работа, от която е имало потребност, макар тя да не е отговаряла на привичната им дейност, така и днес не е далеч денят, когато хората няма вече да се срамуват от подобни усилия и в своята родна страна!
Още днес истинската воля за труд създава на всяка крачка и нови възможности за труд!
Трудът заслужава отплата, и дори в тези тежки дни истинската воля за труд може да си осигури достойно заплащане, стига само да се освободи от отживялата времето си принуда на условностите, обвързваща все още толкова много хора в „стара“ Европа, стремейки се да ги задържи в утъпканите пътища! –
Ако една работа е „зле платена“, това винаги е само признак, че тъкмо за този вид дейност има твърде голямо предлагане на работна ръка, и всеки, който упорито настоява да извършва точно тази работа, макар тя отдавна да разполага с достатъчно ръце и умове, само ощетява заетите вече в нея и в резултат не само не печели нищо за себе си, но и сам си препречва пътя! –
Работата трябва да се търси там, където може да бъде намерена!
Дори ако е от такъв характер, че не ти изглежда много „подходяща“ и затова си я под-ценявал досега, тя може да те доведе в края на краищата до една цел, която едва ли би ти се сторила маловажна и незначителна, ако можеше да я постигнеш още днес, – без какъвто и да е преход! –
На тази земя никога не липсват възможности за работа, – твърде остър обаче е недостигът на хора, готови да приемат всяка възможност за работа! – –
А стопанският живот не би могъл да бъде „оздравен“, ако всяка привидна дейност не стане занапред невъзможна, – това е единственият начин да се стигне до оздравяване и на държавното стопанство на всички страни!
Когато днес продължават да ни говорят с изтъркан патос и фразьорско въодушевление за „правото на труд“, нужно е да се запитаме: – дали тези хора наистина имат предвид труда, а не въображаемото право да получат – въз основа на уж изразената от тяхна страна готовност за работа – издръжка, станала възможна само благодарение на плодовете от труда на другите…
Правото на труд не бива да бъде принизявано и свеждано до „изискване“, понеже нито един земен човек не може да бъде освободен от дълга да се труди! – –
Мнозина само си въобразяват, че изпълняват този свой дълг, а всъщност плащат дан просто на една привидност…
Истинската воля за труд обаче има всички основания да се отнесе единствено със съжаление към онзи, който симулира заетост и се задоволява с външни жестове, вместо да се стреми към духовно самоосъществяване на душата, постижимо чрез всяка, дори и чрез най-грубата работа!
А това, че трудът е същевременно и средство за препитание, се корени в духовната природа на земния човек, също както половият нагон е вроден на животинската природа, за да се осигури продължението на всички животински видове. – –
Който е способен да се труди, а не обича труда като средство за душевно самоосъществление, е все още твърде далеч от вътрешното предусещане на своето свръхземно битие, – дори да е най-ревностен поборник на вярата, в която е бил възпитан! – –
И стопанският живот на тази земя е строго подвластен във всичките си изяви на повелите на Необходимостта!
Онова, което не успее да се включи в структурния порядък на Необходимостта, е осъдено да загине, колкото и да се опитват науката и последната дума на техниката да го поставят на друга основа! –
Всеки живот е непрестанно вземане и непрестанно даване!
Вечно валидният закон единствен може да определи дали тази размяна се извършва в условията на едно справедливо равновесие.
А фантасмагориите на болни човешки мозъци, напиращи да се изтръгнат от сферата на действие на този закон, пораждат само илюзорни структури, преходни като непрестанно менящите се очертания на облаците.
Онова, което остава трайно и което създава – постепенно и едва забележимо за човечеството – нови форми, след като вече е научило не едно поколение да живее в благосъстояние, – може да възникне само там, където се установява присъщото на Вечността равновесие, включващо в себе си всеки отделен човек.
Докато отделният човек не осъзнае, че сам на себе си вреди, когато заради своята лична изгода ощетява другите, няма да бъде сложен край на хаоса в икономиката, заплашващ да доведе в наши дни цели народи до изтощение!
Никакви измислени теории не могат да помогнат тук, колкото и добре обосновани сами по себе си да изглеждат те!
Само практическата проверка може да отвори очите на хората и опитът ще ги научи как най-сигурно да избягват – и в големите, и в малките неща – онова, което неизбежно би довело до стопанска нестабилност…
– – – – – – –
Източник"Призракът на свободата"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "АТЛАНТИДА"
Преводач: Борис Стоянов
