Резюме: България я няма на политическата карта на Европа близо 5 века. През това време самосъзнанието се е съхранило, благодарение на религията и вярата. След написването на „История славянобългарска“  от Паисий Хилендарски през 1762 г, започва Българското възраждане. То се дели на два етапа- до Г. Раковски и след него. Повратна точка е 1862 г., когато след създаване на Първа Българска легия се преминава към активни действия за извоюване на национална независимост. Връхна точка в национално-освободителната борба е Априлското въстание. Книжовните центрове, училища и духовни центрове подпомагат за повдигане на националния дух и самосъзнанието, че сме българи. Условията, в които са работили нашите възрожденци са били лоши, но те не са се отказвали и в името на общото дело са понесли твърдо лишенията. Затова техният принос за  освобождението на родината ни е голям и заслужено на тях са именувани улици, училища, предприятия, паркове, населени места и други. България е стара държава със славно минало и си е заслужила свободата със своя героизъм и самопожертвование. Основните духовни центрове са: Котленски, Карловско-Аджарски, Кукленски, Етрополски, Софийски. В тях хората са се обучавали и възпитавали да пазят и обичат родината. Манастирите са важен фактор за запазване на народа като самосъзнание, защото поробителите са опитвали да наложат чуждата вяра- мюсюлманската религия.   

България е паднала под Османско владичество, но едва след написването на "История славянобългарска" от Паисий Хилендарски започва да се пробужда. От 1762 г. започва процеса на българското възраждане. През този период основно се развива духовността, книжнината, самосъзнанието, че сме българи. През XV и  XVI в. българите са намалели и нямат вътрешно убеждение и съзнание какви са. Това е един период, през който в Европа започва Ренесанса, а ние сме завладени и нямаме собствена държава. Затова нямаме своите Да Винчи, Шекспир, Микеланджело, Галилей, Рафаело и други. За сметка на това при нас сходни процеси, но в далеч по-малък размер протичат по-късно. При българите няма този размах на открития, развитие на науките, техниката, изобретения. Ние нямаме базата и  възможностите на свободните западноевропейски държави.

   България си има своите възрожденци- будители и революционери. Честваме ги на 1 ноември- ден на будителите. Да припомня, че българските будители са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Васил Априлов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Петър Берон, Найден Геров, Неофит Бозвели и други. Сред изброените има много, които са забравени. За тях Иван Вазов пише"Епопея на забравените", което си остава едно от най-добрите произведения от богатото му и разнообразно в жанрово отношение творчество. 

 Кратка история на възникване на читалищната дейност:

 - през 1856 г. е издаден турски правителствен акт за признаване на гражданските права на всички поданици на империята;

- 30 януари 1856 г. - в Свищов в дома на търговеца Димитър Начович е създадено първото читалище от 45 общностни дейци. Същата година се създават и читалищата в Лом и Шумен;

- 60^-те години на 19 век - създават се много читалища, но всички в развитите градски центрове и  нито едно в селата. Периода след освобождение от турско робство читалищата са пазители на традиционните български ценности и добродетели. Извършва се обогатяване и реорганизиране на библиотечното дело. Създава се „щаб от опитни лектори”, известни учени и общественици, който срещу хонорар и безплатен прием изнася лекции в различни читалища за просвещение;

- 12 - 14 април 1911 г. в София  се провежда учредителен конгрес, на който са представени 158 организации и се поставя началото на Съюза на читалищата в България. За пръв председател на Читалищния съюз е избран проф. Иван Шишманов;

 - 1927 г. приет е Закона за народните читалища.¹

I. Основни манастири:

1. Рилски манастир - в тежките, размирни времена е опора на вярата.  Първите значителни книжовни прояви се отбелязват след пренасяне на мощите на Иван Рилски. Тук Владислав Граматик написва оригинален разказ за пренасянето мощите на светеца, а Димитър Кантакузин пише житие с похвала и служба за манастирския патрон. В последните години на XIV и началото на XV век монах Гавраил съставя голям сборник със Златоустови слова, а монах Мардарий прибавя към тях преводи от Владислав Граматик. През XVII и първата половина на XVIII век възниква широка мрежа от килийни училища. През първите

_____________________________________________________________________

  ¹ Използвана е информация от издание на Министерство на културата на Република България.

десетилетия на XVIII век Рилският манастир става средище на дамаската книжнина с представител Йосиф Брадати. В преписките от този период учителите се срещат под имената "даскал" и "граматик". Броят на учениците обикновено е малък - между 10 и 20 . Учителят най-често, издържан от селото или има друго занятие – например свещеник. Обучението е елементарно и цели преди всичко ограмотяването. Първо се учи четене (обикновено наизуст), по-висша степен е писането. То става на четвъртита гладка дъска /панакида/. Смятането е ограничено в действията събиране и изваждане, а умножение и деление се преподават от по по-вещи учители.  Предполага се, че през 1469 г. заедно с мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени и творбите на българските книжовници от Евтимиевата школа. Доказателство за това е “Рилският панегириг” от 1479 г. – сборник, който съдържа 111 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гаврил съставя “Сборник със слова на Йоан Златоуст”, а Димитър Кантакузин – своето “Житие и похвала на св. Иван Рилски”. Възражда се образователната дейност на Рилския манастир. През първите десетилетия на ХVIII в. Рилският манастир става център на дамаскинарската книжнина. Тук работи нейният най-виден представител Йосиф Брадати, както и неговия ученик монах Никифор. Църквите и манастирите са причината да оцелеем като народ и да се запазим. 

Рилския манастир

2. Бачковски манастир - голям религиозен център, втори по големина в България, разположен в полите на Родопите. Манастирите “Св. Наум” в Охрид, Троянският и Етрополският играят същата роля за своята околност. Последният става особено популярен през ХVII в., след издигането на Етрополе като рударски център. Тук работят и неколцина калиграфи, най-известният от които е монах Даниил. Наред с тях действат и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите са толкова много, че от ХVI в. този регион е наричан “Мала Света гора”. 

 Карта на книжовните средища на Димитър Трайчев

   На снимката може да се види къде са били българските книжовни средища още от XV век до българското възраждане, т.е. по-рано от разглеждания от мен период. Прави впечатление, че няма много в Североизточна България, а аз очаквах да бъде център например Силистра. Повечето са били манастири. Котел е известен град, в който са се родили много известни и заслужили българи. Куклен е един манастир, който при първоначалната беседа, проведена в църквата"Св. Архангел Михаил"с Борислав Аврамов беше споменат. На картата са дадени територии, населени с българи, като има много извън  сегашните размери на държавата. Включени са Зограф и Охрид, които от много отдавна са средища на книжнината в България. Село Арчар, което наскоро посетих присъства на картата. Има ги Ловеч и Троян, очаквано за мен. В пределите на Северна Македония има много български, а не македонски книжовни средища. Осогово е в северния край на планината, където има манастир"Св. Йоаким Осоговски", брат на св. Иван Рилски. Копривщица е другият град, където са родени много бележити българи, освен Котел и заслужено го има. Отначало са се развили килийните училища, по-късно при развитие на науките се усложнява учебната програма. Всички са посещавали килийните училища и са виждали как са ползвали свещи за осветление, пясък за писане и как в една стая са учили ученици от различни класове едновременно. Условията са били такива през XIX в.

                      Софроний Врачански

  „Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел. Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славянобългарска". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела и с обществена дейност. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, а по-късно и в Букурещ. През Руско-турската война (1806-1812) Софроний е представител на българите пред руското командване и се бори като книжовник и общественик за българската духовност. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане. През 1804 г. написва "Житие и страдание грешнаго Софрония", което е написано за българите. Съставя т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание; поставя началото на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.“

 Възраждането в България може да се разглежда като на два етапа: първият трае точно един век и продължава от 1762 г. до 1862 г., когато започва революционната дейност на Георги Раковски. През това време се подготвя българина за предстоящите събития и бъдещото освобождение. Набляга се на духовността, самосъзнанието, националните традиции, ученето. Написват се и се преписват много книги. Да припомня само, че една година преди отец Паисий Блазиус Клайнер написва "История на България". Преди тях има още една не толкова популярна история на България от Петър Богдан Бакшев около век по-рано. В Италия той написва историята на България, 350 години по-късно намерена от проф. Лилия Илиева.¹ 

              Предговорът на българската история от Петър Богдан, факсимиле.

 Снимка: Проф. Лилия Илиева

 Нашите герои са възпети в народното творчество. В юнашките песни героите са защитници на родната земя, борци за добро в справедливост. Изпъкват образите на двама феодални владетели от XIV век - Крали Марко и Момчил. Хиперболизирането на техните образи буди възторг, радост, надежда и вяра у народа. Основната тема в народното творчество е съдбата на народа под османско владичество в борбите му за освобождение. Най-старите песни са свързани със съдбата на Шишмановци и падането на Българската държава. В баладичен стил са предадени много трагични случаи от тази епоха: отвличане на моми, отнемане на деца, съпротивата на народа срещу исляма, насилствени потурчвания и др. Хайдушките песни се появяват в периода на упадък на османската империя и са най-ярък израз на съпротивата на народа срещу политическия и социален гнет. Основна роля в тях играят хайдутина-отмъстител, борец за свобода и патриот. Началото на този жанр е свързан с появата на хайдутството.

През вторият период от 1862 до 1878 г. българите започват организирана борба за независимост. Основна роля има създадената от Васил Левски мрежа от комитети из цяла България. В борбата участват много хора, дават се много жертви: Левски, Волов, ___________________________________________________________________________

          ¹ Новината за откритието излезе първо в академичния портал Academia.edu. Проф. Илиева – лингвист от Югозападния университет „Неофит Рилски” – предстои да публикува официалното научно съобщение в специализираното списание „Балканистичен преглед“. Пред уебсайта „Северозапазена БГ“ проф. Илиева споделя, че е открила ръкописа в университетската библиотека на италианския град Модена.

Бенковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и не на последно място Христо Ботев. Оставих го за накрая, защото той е свързващото звено между освободителната борба и литературата. Ботев е завършен поет-революционер, който за съжаление умира млад. Ентусиазиран с малко над 200 души се опитва да освободи страната, като очаква народът да се включи активно и да подпомогне четата му след погрома на Априлското въстание. 

                Христо Ботев

          В условията на османско владичество, когато българският народ остава без държавна организация и аристокрация православната църква придобива нова функция – става организационен фактор на духовния и културен живот на българите. Така тя се превръща в основно средище за поддържане на българщината през ХV-ХVII в. Историческите извори, свързани с ролята на българската православната църква в бита на обикновените българи са недостатъчни. Основните документи по темата са свързани с творчеството в манастирите на творци като Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Методи Драгинов, както и с житията на св. Георги Нови Софийски и св. Никола Софийски от поп Пейо и Матей Граматик, а също и пътеписите на чужденци, преминали през българските земи в епохата на Късното Средновековие.

Георги Раковски

            Докладът няма да е пълен без Георги Раковски- идеологът на революционната борба.          
               България през XVII, XVIII и XIX век израства в духовно-просветно отношение и осъзнава, че може да се развива самостоятелно като независима свободна държава. Борбата за независимост се води паралелно на два фронта- за църковна и светска независимост и пълно отхвърляне на чуждата власт. На 3-ти март 1878 г. успяваме, а на 22-ри септември 1908 г. получаваме признание от европейските държави. Българската православна църква става автокефална( независима) през 1870 г., а на 16-ти февруари 1872 г. за първи екзарх е избран Антим I. Народните будители имат голяма заслуга.

II. Книжовни школи в България:                                            

1.      Преславска книжовна школа

               Преславската книжовна школа е първата книжовна школа в България, основана от св. цар  Борис I през 885 или 886 в столицата Плиска. Смята се, че нейно основно седалище е била Голямата базилика  в Плиска. След 893 година Симеон I премества седалището на школата в новата българска столица Преслав. Преславската книжовна школа е най-важният литературен и културен център в България и в целия славянски свят до изгарянето на Преслав от византийския император Йоан I Цимисхи през 971. Сред изявените български писатели и учени, работили в школата, са св. Наум Преславски (до 893), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър( най-вероятно самият цар Симеон Велики).

2.      Охридска книжовна школа

Охридската книжовна школа е сред двата главни български културни центъра през Средновековието, наред с Преславската книжовна школа. Създадена е в Охрид през 886 г. от св. Климент Охридски, малко след създаването на Преславската книжовна школа. В нея работи и Наум Охридски.

 Св. Наум Охридски и св. Климент Охридски

            В Охридската книжовна школа първоначално се използва глаголица, а по-късно кирилицата. Наум отива там, за да продължи неговата учителска дейност, както пише в житието. Той основава също свой манастир, вероятно с училище към него, и там се продължава започнатото от Климент дело.

3.      Търновска книжовна школа

             Представлява българска книжовна школа от втората половина на 14 и 15 век с изключително важни приноси за средновековната литература. Тя е част от Търновската художествена школа, която олицетворява в най-голяма степен културата на Второто българско царство. Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители св. Григорий Цамблак и Константин Костенечки оказват значително влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековни култури. Това влияние се приема за вторият по значимост южнославянски принос към културата на тези народи. Основна и водеща предпоставка за появата ѝ е културният подем на българското царство от втората половина на 14 век. Този подем в голяма степен е повлиян от силния интерес на цар Иван Александър към литературата и изкуството и съответно традициите и ценностите в тази насока, които той оставя на своите наследници Иван Шишман и Иван Срацимир. Заслуги за създаването на Търновската книжовна школа има и патриарх Теодосий Търновски, който осъзнава ясно, че една такава школа ще даде възможност на автокефалната българска църква да разпространи и усили влиянието си сред православните славянски държави. За основател на Търновската книжовна школа се смята св. патриарх Евтимий, а нейно средище е столицата на Второто българско царство, Търново.

           Търновската книжовна школа е силно повлияна от византийската литература. Характерът ѝ е предимно религиозен, в традициите на източноправославната църква. В жанрово отношение произведенията ѝ спадат главно към агиографската литература: похвални слова, жития, химни, църковни песнопения и други. Често срещани са разказите за пренасяне на мощи на светци. Няма единно мнение дали те трябва да се считат за продължения на житията или за самостоятелен жанр. Наред с утвърждаването на чудотворната мощ на светците, авторите отправят похвали към владетелите и благородниците погрижили се за пренасянето и съхранението на мощите им. Заради това в този тип съчинения често присъстват и кратки, но въпреки това ценни исторически сведения.

Представители:                  

• Св. Евтимий Търновски- ученик на св. Теодосий Търновски. Създател и ръководител на школата, преподавател в нея. Автор на жития, похвални слова, послания и други произведения. Освен реформата си, въвежда и нов жанр в православната литература, съдържащ белези едновременно на житие и похвално слово;

Патриарх Евтимий

• Григорий Доброписец- ученик на св. Теодосий Търновски, автор на житието на българския светец Ромил Видински;
• Дионисий Дивний- ученик на св. Теодосий Търновски. Прочува се с умелите си преводи на книги от гръцки на славянски език, с което си спечелва прозвището Дивний (чуден, учудващ);
• Св. Киприан Цамблак- ученик на Теодосий Търновски. Автор на жития, химни и други произведения, преводач. Киприан, митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия, е признат официално през 1472 г. за светец и чудотворец;
• Григорий Цамблак – пряк ученик на Евтимий. С дейността си в Дечанския манастир, Молдова и руските княжества спомага извънредно много за разпространяване идеите на учителя си и на традициите на Търновската школа. Автор на многобройни произведения, сред които„Похвално слово за Евтимий“, съдържащо ценни сведения за Търновския патриарх и българската история и „Книга Григория Цамблака;
• Константин Костенечки – ученик на книжовника Андрей (Андроник), който на свой ред е ученик на св. Евтимий Търновски. Пребивава и работи в двора на Стефан Лазаревич. Основава в Моравско Ресавската книжовна школа, придобила названието си от името на едноименната река Ресава, приток на Морава, на която се е намирал книжовния център на школата – манастира Раваница;
• Йоасаф Бдински – не е известно чий ученик е видинският митрополит, но неговото „Похвално слово за пренасяне на мощите на света Филотея от Търново във Видин“ съдържа всички белези на произведение на Търновската книжовна школа. Авторът демонстрира изключително голяма почит към св. Евтимий Търновски;

·                  Владислав Граматик - късен представител на школата. Преводач, компилатор, преписвач, калиграф. Единственото му известно авторско произведение е „Рилска повест“, явяваща се продължение на „Житие на Иван Рилски“ от св. Евтимий Търновски;

·                  Димитър Кантакузин - късен представител, произхожда от династията Кантакузини. Пише на български и гръцки език. Автор на разнообразни произведения, сред които са „Житие с малка похвала за Иван Рилски“, „Географско описание“, „Послание до доместик Исай“, поетични творби с християнска тематика.             .           

III. Калиграфско-художествени школи и писарски средища:

 Разнообразният състав на славянските ръкописи от колекцията на Пловдивската народна библиотека е показателен за процеса на миграция на книжовните паметници през Средновековието и в по-ново време. Най-значимите писарски средища през ХV-ХVІІІ в. – тези в Етрополе, Карлово, Аджар, Куклен, Котел, София са представени  със свои ръкописни образци. Българските писмени паметници от епохата на османското владичество, както е известно, са твърде разнолики в езиково, правописно и художествено отношение – резултат на липсата на големи държавни и културни центрове, които да играят направляваща и унифицираща роля. По тази причина различните преписвачески средища от това време попадат и се развиват под въздействието на многобройни и често противоречиви влияния.

1. Етрополска школа:

               В края на ХVІ и през първата половина на ХVІІ век Етрополският манастир „Св. Троица”, се утвърждава като един от най-значителните български книжовни центрове през тази епоха. В продължение на едно столетие там се създава не само значителна ръкописна продукция, но и се формира оригинална калиграфско-писарска школа чрез продуктивно преплитане на български, сръбски и румънски художествени влияния. Основател и най-изявен представител на тази школа е калиграфът-орнаментатор йеромонах Даниил. Според някои изследователи именно в Пловдивската сбирка се намира най-ранният познат засега ръкопис на този изтъкнат български книжовник от ХVІІ в. – това е № 84(40) Требник от 1592 г., създаден още преди организирането на книжовната школа. Два други ръкописни паметника се причисляват към Етрополската школа – № 27(17) Петров апостол, 1598 г. и № 74(172) Триод цветен (пентикостар), втора четвърт на ХVІІ в.

Калиграфи от Етрополската книжовна школа

Ръкописите, произлезли от тази калиграфска школа, са изписани с характерното писмо „етрополски калиграфски полуустав” с изразен орнаментален характер и подчертана геометрична правилност. Органически свързан с писмото на българските писмени паметници от Търновската школа, калиграфският полуустав е своеобразно подражание и стилизирано обновление на устава. Етрополските ръкописно-художествени традиции оказват силно влияние през ХVІІ в. върху възникналите по същото време книжовни центрове в Средногорието – Карловско-аджарската орнаментаторска школа с центрове Карлово и Аджар и Кукленската ръкописна школа с център манастира “Св. св. Козма и Дамян” край с. Куклен.

2. Карловско-аджарска школа:

              Село Аджар (дн. Свежен), Карловско е едно от най-оживените книжовни средища през епохата на османското владичество, което се налага като преписвачески, дамаскинарски и художествен център. Най-активен е книжовният живот на селото през ХVІІ в., когато там работи един от изтъкнатите представители на школата поп Йовко. В пловдивската сбирка се намира единият от общо двата известни и запазени досега негови ръкописа – № 73(24) Поп Йовков пентикостар от 1636 г. Към образците на школата принадлежи и № 37(47) Октоих (възкресен), втора половина на ХVІІ век, един от преписвачите на който е Станко Граматик. През същия ХVІІ в. в с. Сушица (дн. Карлово) работи известният преписвач, калиграф и художник йерей Авраам Димитриевич. В Пловдивската сбирка негови са ръкописните книги № 45(86) Поп Аврамов миней, 1660 г .и № 115(138) Поп Аврамов сборник, 1674 г.

3. Кукленска школа:

            За първи път за Кукленския манастир „Св.св. Козма и Дамян” се споменава през ΧΙ в. в документ за имотите на Бачковския манастир. Историческите данни свидетелстват за водената тук активна книжовна и просветна дейност през цялото Средновековие. През XVII в. Светата обител укрепва икономически и се превръща в активно книжовно средище, което подготвя граматици, калиграфи и преписвачи. Тук работи прочутият книжовник и илюстратор Кръстьо Граматик, един от най-известните калиграфи и орнаментатори на своето време. В Пловдивската сбирка се пазят неговите ръкописи № 46 (85) Кръстьов празничен миней, втора половина на ХVІІ век, № 47(26) Кръстьов миней за месец май, 1695 г., № 48(42) Миней служебен за месец юни, 1695 г., № 49(43) Кръстьов миней за месец септември, 1696 г. За характера на писарската продукция на манастира свидетелстват и намерените в началото на миналия век на тавана на манастирската църква ръкописи, далновидно прибрани и съхранени от директора на библиотеката Борис Дякович.

4.  Котленска школа:

                Котленското писарско средище принадлежи към късно възникналите български книжовни центрове. Макар и да се явява продължител на една по-ранна традиция, в неговата дейност отчетливо се забелязват новите, типични за ХVІІІ и ХІХ в. явления и тенденции в българската книжнина. През ХVІІІ в. в Котленския център се създава една обособена писарска школа с особен тип полууставно писмо и общ маниер в художественото оформление. Котленското писмо е от дребен полууставен тип и се отличава с хармоничност и уравновесеност на буквените начертания. В правописно-езиково отношение се открояват ръкописи (предимно по-ранните за периода), следващи традиционната ресавска правописна норма, която е в процес на замиране, други (предимно по-късните от периода) се придържат към църковнославянската правописно-езикова норма под влияние на масово проникналите руски печатни книги. Особено характерно е навлизането на новобългарски езикови черти. Украсата на котленските ръкописни паметници съчетава местната книгоукрасителна традиция и влияния на приложните изкуства, битовата орнаментика и широко проникналите през ХVІІІ в. печатни книги, както и някои ислямски влияния. Сред кръга книжовници, чиито ръкописи се пазят в Пловдив, се откроява името на поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански), преписал част и изработил подвързията на № 95(209) Котленски сборник, средата на ХVІ век.

Град Котел

5. Софийска книжовна школа:

              Представлява просветно и книжовно средище, създадено след падането на България под османско владичество. Разцветът ѝ е през втората половина на XV и XVI век в София и околните селища и манастири от Софийската Света гора. Неин център е Драгалевският манастир.  Първоначалната роля на книжовниците е да преписват ръкописи, докато през XVI в. се създават оригинални произведения с отличителни белези – единен правопис, обща идейно-патриотична насоченост, актуалност и историзъм. Открояват се две основни тенденции. Първата представлява сближаване на литературата с народната лексика и синтаксис. Представители са поп Пейо и Бойчо Граматик. Втората тенденция е близка до традициите на Търновската книжовна школа. Главният ѝ представител е Матей Граматик. Поддържат се връзки с Рилския манастир и Кратово, които са важни книжовни центрове.

                От публикуваното се вижда, че книжовни школи е имало из цяла България. Рилският манастир е опожарен през първата половина на XV в. и отново възстановен от родолюбиви българи. След пренасянето на мощите на Иван Рилски (1469) в него привлича много монаси и поклонници. Скоро той се превръща в пазител на българщината и на славянската книжнина и запазва огромното си значение в духовния живот на българския народ до края на османското владичество. С Рилския манастир свързват имената си Владислав Граматик и Димитър Кантакузин; там работят книжовниците Гавраил и Мардарий Рилски, а през XVII – XVIII в. и много други преписвачи и преводачи. В София около средата на XVI в. се появява и Софийската книжовна школа със своите най-изтъкнати представители Поп Пейо и Матей Граматик. В софийските манастири се преписват много книги.

             Книжовни центрове са били манастирите, килийните училища и читалищата из населените места. В манастирските скриптории и библиотеки се е зародила и развила българската култура, съхранила се е българската народност, особено през петте мрачни столетия на османското господство. Тук са се превеждали и писали книги на български език и на същия този език всеки ден е звучала светата литургия, обучавали са се деца, младежи и духовници. В светите обители са се изучавали и развивали живописта, певческото изкуство, художествените занаяти като резбарство, златарство и др. Тихите сгради на манастирите са съхранявали традиции и предания от най-стари времена, знания за празничния и делничния живот, за устройството на света. Тук се развивала оживена стопанска дейност, управлявали се земеделски земи, стада, имоти. Лекували се болни, произвеждали се по изпитани технологии напитки и ястия, осъществявали се връзки с монаси от съседните и по-далечни страни, набирали се средства, извършвало се строителство. По време на ежегодните събори в чест на светеца покровител край манастирите се събирали хиляди поклонници, организирали се търговски панаири, създавали се условия за общуване на населението от околностите. За посетителя днес очарованието и уютът на българските манастири се допълват хармонично с красотата на околната природа, защото, както се казва, няма манастир, построен на лошо място.    

Литература:

-          Беседа, изнесена от Борислав Аврамов по случай годишнината на Софроний Врачански;

-          Материали от pravoslavieto.bg и dveri;

-          Беседа с Борислав Аврамов, изнесена в православния храм“св. Архангел Михаил“- Варна през 2020 г.„;

-          Материали, предоставени от РИМ във Враца;

-          Владислав Граматик - „Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир“;

-          Рилският панегириг - сборник;

-          Симеонов сборник;

-          Павел Сотиров – „Българските манастири- пазители на българската духовност през вековете“;

-          Георги Чавръков - „Български манастири", 1974 г.;

-          Димитър Кантакузин - „Житие с похвала и служба за манастирския патрон“;

-          Софроний Врачански- „ Житие и страдание грешного Софрония“ 1804 г.;

-          Георги Данчев- „Историята на Търновската книжовна школа“, , издателство „Наука и изкуство“, София, 1983 г.;

-          Светлана Цекова – „Старите книжовни школи- храмове на българската душевност“  
 Докладът е направен, съгласно изискванията и указанията на водещите конференцията, но не излизат картините и родовия знак в началото.