Прочетен: 6253 Коментари: 21 Гласове:
Последна промяна: 27.08.2019 22:32
България си има своите възрожденци- будители и революционери. Честваме ги на 1 ноември- ден на будителите. Да припомня, че българските будители са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Васил Априлов, Георги Раковски, Любен Каравело, Петър Берон, Найден Геров и други. Още за бележитите българи:
Блогът на barin :: известните българи-част 1;
Блогът на barin :: Известните българи-част 2.
Сред изброените има много, които са забравени. За тях Иван Вазов пише"Епопея на забравените", което си остава едно от най-добрите произведения от богатото му и разнообразно в жанрово отношение творчество.
Кратка история на възникване на читалищната дейност в България (Подробна информация::
"През 1856 г. Издаден е турски правителствен акт за признаване на гражданските права на всички поданици на империята.4 30 януари 1856г. В Свищов в дома на търговеца Димитър Начович е създадено първото читалище от 45 общностни дейци. Същата година се създават и читалищата в Лом и Шумен. 60 те години на 19 век Създават се много читалища, но всички в развитите градски центрове и нито едно в селата. Периода след освобождение от турско робство Читалището е съхранител на традиционните български ценности и добродетели. Извършва се обогатяване и реорганизиране на библиотечното дело. Създава се „щаб от опитни лектори”, известни учени и общественици, който срещу хонорар и безплатен прием изнася лекции в различни читалища за просвещение. 12 - 14 април 1911 г. В София се провежда учредителен конгрес, на който са представени 158 организации и се поставя началото на Съюза на читалищата в България. За пръв председател на Читалищния съюз е избран проф. Иван Шишманов5. Разработва се законопроект за народните читалища и библиотеки, в който е предвидено създаването на специален читалищен данък, за да се осигури материалното съществуване на културно-просветни учреждения. Законопроектът не е приет. 1927 г. Приет е Закона за народните читалища. " Използвана е информация от издание на Министерство на културата на Република
Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири. В тежките, размирни времена в опора на българите се превръща Рилския манастир. Първите значителни книжовни прояви се отбелязват след пренасяне на мощите на Иван Рилски. Тук Владислав Граматик написва оригинален разказ за пренасянето мощите на светеца, а Димитър Кантакузин пише житие с похвала и служба за манастирския патрон. В последните години на XIV и началото на XV век монах Гавраил съставя голям сборник със Златоустови слова, а монах Мардарий прибавя към преведения от Владислав Граматик Шестоднев, обширна приписка. В края на XV и в началото на XVI век рилският монах Спиридон преписва един апостол и евангелие. През първите десетилетия на XVIII век, Рилският манастир става средище на дамаската книжнина с представител Йосиф Брадати. През XVII и първата половина на XVIII век възниква широка мрежа от килийни училища. Освен към манастирските и градските черкви, отварят се и градски училища. В преписките от този период учителите се срещат под имената "даскал" и "граматик". Броят на учениците обикновено е малък - между 10 и 20 . Учителят най-често, издържан от селото или има друго занятие - свещеник. Обучението е елементарно и цели преди всичко ограмотяването. Първо се учи четене (обикновено наизуст) - наизустица, псалтир, апостол и черковно пеене. По-висша степен е писането. То става на четвъртита гладка дъска /панакида/. Смятането е ограничено в действията събиране и изваждане, а умножение и деление се преподават от по по-вещи учители.
Снимката е на Димитър Трайчев
На снимката може да се види къде са били българските книжовни средища още от XV век до българското възраждане, т.е. порано от разглеждания от мен период. Прави впечатление, че няма много в Североизточна България, а аз очаквах да бъде център например Силистра. Повечето са били манастири. Котел е известен град, в който са се родили много известни и заслужили българи. Куклен е един манастир, който при първоначалната беседа, проведена в църквата"Св. Архангел Михаил"с Борислав Аврамов не се сетих къде е. По-късно си спомних, че преди двадесетина години съм ходил в него. На картата са дадени територии, населени с българи, като има много извън сегашните размери на държавата. Включени са Зограф и Охрид, които от много отдавна са средища на книжнината в България. В село Арчар тази година за малко спрях, но останах разочарован, а присъства на картата. Имаше много цигани и независимо, че е голямо село ми се видя занемарено. Има ги Ловеч и Троян, очаквано за мен. В пределите на Северна Македония има много български, а не македонски книжовни средища. Осогово е в северния край на планината, където има манастир"Св. Йоаким Осоговски", брат на св. Иван Рилски. Ходил съм в манастира, който наподобява Рилския манастир, но е значителни по-малък. Копривщица е другият град, където са родени много бележити българи, освен Котел и заслужено го има. Отначало са се развили килийните училища, по-късно при развитие на науките се усложнява учебната програма. Всички са посещавали килийните училища и са виждали как са ползвали свещи за осветление, пясък за писане и как в една стая са учили ученици от различни класове едновременно. Условията са били такива през XIX в. Беседата, която ми беше изнесена беше по повод на 280 годишнината от рождението на Софроний Врачански.
Накратко за него:
Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел. Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела и с обществена дейност. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, а по-късно и в Букурещ. През Руско-турската война (1806-1812) Софроний е представител на българите пред руското командване и се бори като книжовник и общественик за българското освестяване. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане. През 1804 г. написва"Житие и страдание грешнаго Софрония", което е написано за българите. Съставя т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание; поставя началото на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.
Възраждането в България може да се разглежда като на два етапа: първият трае точно един век и продължава от 1762 г. до 1862 г., когато започва революционната дейност на Георги Раковски. През това време се подготвя българина за предстоящите събития и бъдещото освобождение. Набляга се на духовността, самосъзнанието, националните традиции, ученето. Написват се и се преписват много книги. Да припомня само, че една година преди отец Паисий Блазиус Клайнер написва "История на България"
Блогът на barin :: Личността на Блазиус Клайнер и неговата история за България I;
Блогът на barin :: Личността на Блазиус Клайнер и неговата история за България II.
Преди тях има още една не толкова популярна история на България от Петър огдан Ба
кшев: Петър Богдан Бакшев пише в Италия историята на България, 350 години по-късно намерена от проф. Лилия Илиева
Предговорът на българската история от Петър Богдан, факсимиле. Снимка: Проф. Лилия Илиева
Ръкопис на първата българска история е открит в Италия, неин автор е католическият архиепископ Петър Богдан Бакшев, родом от Чипровци. Новината съобщава проф. Лилия Илиева, открила хрониката, която е по-стара с близо 100 години от Паисиевата „История славянобългарска“. Това е една от най-значимите находки за българската историография.Новината за откритието излезе първо в академичния портал Academia.edu. Проф. Илиева – лингвист от Югозападния университет „Неофит Рилски” – предстои да публикува официалното научно съобщение в специализираното списание „Балканистичен преглед“. Пред уебсайта „Северозапазена БГ“ Илиева споделя, че е открила ръкописа в университетската библиотека на италианския град Модена.
Почти три века след началото на османската власт и близо столетие преди историите на Блазиус Клайнер и Паисий Хилендарски, с тази почти неизследвана тема за историята на България се заема католическият монах и архиепископ Петър Богдан. Член на францисканския орден, той пише на латински език. Историята му е насочена към духовните власти в Рим, като целта на книгата е капитулът на ордена и натоварените с отговорности към католиците в Османската империя прелати да разполагат с информация за още един християнски народ под властта на Високата порта.
За България и българите се пише поне от 680 г., когато е основана и Първата българска държава (първа, ако мислим за Балканския полуостров, а не за Стара или Велика България на Кубрат). Сведението за народа Vulgares в т. нар. Анонимен римски хронограф от края на IV в. най-вероятно не се отнася до историческите българи, а за невъзможен за идентифициране, може би легендарен народ. Във всеки случай, до втората половина на XVII в. няма автор, заемал се нарочно с историята на страната ни, нейния народ и владетели. Дотогава България е странична тема в хрониките, писани за други държави или в съчинения с по-обширен характер. Отделно място имат пътешественическите описания, оставени от западни и османски автори, пътували през нашите земи и включвали в книгите си информация за български селища, проходи, пътища и реки. Ръкописът на Петър Богдан е от около 200 страници, разделен на 70 глави, с предговор, епилог и няколко придружаващи го по-кратки текста. Завършен е вероятно около 1667-а или 1668 г., в Модена или Рим. От края на 70-те години на ХХ в. са познати няколко листа от друг манускрипт на същата книга.
Историческите събития от XIV в. на Балканите намират отражение и в народното поетическо творчество. От XV до средата на ХVI в. господстващи фолклорни жанрове са юнашките, историческите и хайдушките песни. Тези песни са близки по съдържание, затова могат да се разглеждат като едно цяло - исторически епос.
В юнашките песни са отразени народните предания в представи за героичната личност: юнаците въплъщават героичните черти на самия народ, любовта към редната земя, ненавистта му към нашественика. Те до голяма степен се доближават до легендите, тъй като народната фантазия окултизира събития и герои, превръщайки ги в свръхчовешки същества. Героите са защитници на родната земя, борци за добро в справедливост. Б песните изпъкват образите на двама феодални владетели от XIV век - Крали Марко и Момчил. Хиперболизирането на техните образи буди възторг, радост, надежда и вяра у народа.
През същия период са създадени и историческите песни. Тяхната композиция не винаги е епична, някой от тях са оформени като лирическа творба. В сравнение с юнашките песни, те се отличават с по-голяма историческа точност, по-голяма правдивост в изображението. Те представляват историята на народа, така както тя се пречупва през народното виждане в разбиране. Основната тема е съдбата на народа под османско владичество в борбите му за освобождение. Най-старите песни са свързани със съдбата на Шишмановци и падането на Българската държава. В баладичен стил са предадени много трагични случаи от тази епоха. - отвличане на моми, отнемане на деца, съпротивата на народа срещу исляма и др.
Хайдушките песни се появяват в периода на упадък на османската империя и са най-ярък израз на съпротивата на народа срещу политическия и социален гнет. Основна роля в тях играят хайдутина-отмъстител, борец за свобода и патриот. Началото на този жанр е свързан с появата на хайдутството. Песните отразяват всички етапи от развитието на движението. Освен патоса на героизма и хиперболизираните образи, песните имат нов патриотичен в социално-борчески облик. Основната тема е защитата на поробеното българско население.
В България процесите, макар и със закъснение си вървят. От 1862 до 1878 г. е един период, през който българите започват организирана борба за независимост. В борбата участвеат много хора, дават се много жертви: Левски, Волов, Бенковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и не на последно място Христо Ботев. Оставих го за накрая, защото той е свързващото звено между освободителната борба и литературата. Ботев е завършен поет-революционер, който за съжаление умра млад, ентусиазиран с малко над 200 души да освободи страната, като очаква народът да се включи активно и да подпомогне четата му.
Христо Ботев
В условията на османско владичество българският народ остава без държавна организация и аристокрация, която да го организира. В тази ситуация българската православна църква се сбодива с нови функции – тя става единствен официален организационен фактор на духовния и културен живот на българите. Така тя се превръща в основно средище за поддържане на българщината през ХV-ХVII в. Историческите извори, свързани с ролята на българската православната църква в бита на обикновените българи са оскъдни поради специфичното й състояние, изразяващо се в унищожаване на самостоятелността й и новите й функции на организатор на българския духовен живот. Основните документи по темата са свързани с творчеството в манастирите на творци като Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Методи Драгинов, както и с житията на св. Георги Нови Софийски и св. Никола Софийски от поп Пейо и Матей Граматик. Особено важни извори са и пътеписите на чужденци, преминали през българските земи в епохата на Късното средновековие, както и отделни приписки към по-стари книги, отразяващи събития от местен характер, а също и множеството летописни разкази, дамаскини и др.
Темата не може да мине без Георги Раковски- идеологът на революционната борба
Голям религиозен център е Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържа вярата както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите “Св. Наум” в Охрид, Троянският и Етрополският играят същата роля за своята околност. Последният става особено популярен през ХVII в., след издигането на Етрополе като рударски център. Тук работят и неколцина калиграфи, най-известният от които е монах Данил. Наред с тях действат и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите са толкова много, че от ХVI в. този регион е наричан “Мала Света гора”.
Бачковския манастир- втори по големина в България след Рилския
Най-големият духовен център, който възстановява своява културна дейност е Рилският манастир. Предполага се, че през 1469 г. заедно с мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени и творбите на българските книжовници от Евтимиевата школа. Доказателство за това е “Рилският панегириг” от 1479 г. – сборник, който съдържа 111 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гаврил съставя “Сборник със слова на Йоан Златоуст”, а Димитър Кантакузин – своето “Житие и похвала на св. Иван Рилски”. Преписваческата традиция е възстановена. Чрез нея се репродуцира идейното и жанрово богатство на православната книжовност. Тя осигурява необходимите за църковната проповед евангелия, молитвеници, сборници с химнопения и т.н. Възражда се образователната дейност на Рилския манастир. В неговото килийно училище векове наред се учат много поколения книжовници, духовници и преписвачи. През първите десетилетия на ХVIII в. Рилският манастир става център на дамаскинарската книжнина. Тук работи нейният най-виден представител Йосиф Брадати, както и неговия ученик монах Никифор. Църквите и манастирите са причината да оцелеем като народ и да се запазим.
България през XVII, XVIII и XIX век израства в духовно-просветно отношение и осъзнава, че може да се развива самостоятелно като независима свободна държава. Борбата за езависимост се води паралелно на два фронта- за църковна и светска независимост и пълно отхвърляне на чуждата власт. През 1878 г. успяваме, а през 1908 г. получаваме признание от европейските държави. Народните будители имат голяма заслуга за това.
Накрая използвам възможността да благодаря на Борислав Аврамов за изчерпателната информация, която и даде и с това помогна да напиша тази тема.
Тагове:
Бачковският манастир – Райска градина
© Как са нашите четвъртокласници с четен...
Доколко може да вярваме на историческите...
Патриарх Неофит осъди путинските антихри...
Дано да има повече будни да прочетат, за да прекрачат, и не само към разбиране... Тогава и другище дойдат, не само но на опашката, готови за бягство от българско себеозсняване:-)))
Лекс
Поздрави!
както и сега, а не османско. Идеологиите като комунизъм, фашизъм, социализъм
и всякакви религии са продукт на същата пасмина. БЪЛГАРИ---не е определение за народност, а е определение за йерархична титла---за това българите са книжовници. Ако все още някой си припомня изказа на Паисий Хилендарски О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш
болгарин---той още тогава е задал въпроса, който би трябвало да стои на входа на народното събрание сега, та непрекъснато да се напомня кой, кой е
в картинката, наречена власт. Така, че българите са книжовници по дух,
което е основа. Говорим за Давинчи, Микел Анжело, а защо ни набиваха в главите, че богомилите са били еретици, а те са имали културата и знанията,
учението, което не се е нравило на папите--сиреч католицизма.. Всеки труд заслужава внимание и уважение, но защо българското някак през вековете
все се е намирал някой, който да го принизява, или унищожава, а и присвоява. Значи върху българското евангелие са се клели френските крале,
а ние знаем повече за Микел Анжело ......
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрав!
Поздрави!
В цитираното въведение правиш грешка, според мен. Първо, съзнанието на нашите предци отпреди времето на Паисий и неговата "история" не някак си "изчезнало", то всъщност никога не е изчезвало и няма как да изчезне. Паисиевата история е писана главно като реакция срещу наложената малко по-рано абсолютна гръко-фанариотска доминация в църковния живот в България. Наитстина гръкославното православие ерозира българското съзнание всред определени среди от Българите, както и активно унищожава огромно количество българска книжнина, която съдържа главно сведения за нашата собствена история. Второ, тезата за намалелия български народ от онова време трябва да се конкретизира, защото: въпреки изселванията Българи /почти винаги насилствено/ към южна русия и днешна украйна/ или към Влахия, Банат, Австрия вследствие на потушени въстания и погроми от османлиите, то Българите сме най-многобройния народ в онова време на Балканите и съответно заемащи пространството от Черно до Адриатическо море и от Влахия и Поморавието до Бяло море, Босфора. По онова време гърците са една шепа народ, а сърбите са малко племе от свинепаси в източна Босна, за албанците пък да не говорим.
Четвърто, към "историите" на България и Българите, писани от разни попове, без значени католици, православни или дори протестанти трябва да се подхожда много внимателно, ЗАЩОТО именно църквата е тази, която още в самото си начало на съществуване и по-късно на доминация - духовна и политическа - започва да ПРЕНАПИСВА / в различна степен като или изцяло фалшифицира, или фрагментира, или "доукрасява", или манипулира, или направо унищожава/ историята, при това не само нашата. Да не забравяме, все пак, че СЛАВЯНИТЕ са измислица на един католически монах, зад когото обаче стои Ватикана; гърците са типичен продукт на цариградската фанариотщина и т.н. В този смисъл, ако приемем за вярна трактовката на самото заглавие на Паисиевата "История СЛАВЯНО-българска/ сме изправени именно пред брутална църковна манипулация.Защо!? Ами много просто: защото народ "славяни" НЯМА, а още по-малко пък "славяно-българи". Има само и единствено Българи и само и единствено държава България. Така че трябва да се подхожда със знание, анализ и отсяване на нещата, а не да се хиперболизират манипулациите на полуграмотни православни монаси или фанатични ватикански кюрета - служители. Нещата трябва да се сравняват, анализират, да се четат и други хроники, да се използват и достиженията на науката в наше време, защото сега поне има големи възможности.
Поздрави!
1.Историята на България от Петър Богдан с оригинално заглавие „De antiquitate Patrerni soli, et de rebus Bulgaricis ad suos Compatriotas“ (на български: „За древността на бащината земя и за българските дела към неговите сънародници“), завършена(издадена) около 1667 г.;
2. Стематография, книга на Павле(Павао) Ритер Витезовик/ч - 1702 г.;
3. със същото име, Стематография от Христофор Жефаров - 1741 г. ;
4. ИСТОРИЯ РАЗНЫХ СЛАВЕНСКИХ НАРОДОВ НАЙПАЧЕ БОЛГАР, ХОРВАТОВ И СЕРБОВ. в два тома. Издадена във Виена 1794—1795 год. от сръбският книжовник Йован Раич - тук ще направя отклонение споменавайки, че в историческата ни наука съществува спор: Познавали ли са се Паисий Хилендарски с Раич?
И ще поставя още един въпрос?
Защо отеца наш Паисий - започва с полемична част, някак без връзка с историческото си по съдържание произведение - Казвайки?
"О, неразумний юроде! Поради что се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както вече и споменах."
Към кой(или кои) са насочени тези негови бичуващи слова?
Поздрави!
По натам, когато започна публикации и то неща от който на хората свят, ще им се завие, тогава, ще дам разяснение и на това!!!
Поздрави!