Прочетен: 13544 Коментари: 39 Гласове:
Последна промяна: 14.07.2019 21:48
- Обработка на кожа
- Изработване на накити
- Изработване на изделия от ковано желязо
- Художествено леене
- Звънчарство
- Ножарство
- Изработване и ремонт на старинно оръжие
- Везбарство
- Художествено плетиво
- Изработване на национални кукли
- Изработване на художествена керамика
- Грънчарство
- Тенекеджийство
- Калайджийство
- Ковачество
- Изграждане на кладенци
- Каменоделство
- Точиларство
- Ключарство
- Коларство
- Художествена обработка на дърво и дърворезба
- Изработване на художествени тъкани
- Гайтанджийство
- Изработване и ремонт на български народни музикални инструменти
- Художествена обработка на камък
- Бакърджийство (медникарство)
- Изработване на дървени съдове и предмети за бита, копаничарство
29. Изработване на стъклени изделия чрез духане на стъкло 30. Рисуване и гравиране върху стъкло 31.Изработване и ремонт на съвременни музикални инструменти и аксесоари за тях 32. Изработване и ремонт на изделия от мед (бакър) и сплавите й 33. Часовникарство 34. Книговезане
35. Гравьорство
36.Тенекеджийство
37. Калайджийство 38. Изграждане на кладенци 39. Каменоделство 40. Точиларство 41. Ключарство 42. Бъчварство 43. Коларство
44. Седларство и сарачество 45. Ковачество
46. Обущарство 47. Тапицерство
Малко по-подробно за някои по-характерни стари занаяти:
Грънчарство:
В българските народни представи работата на грънчаря е свещена. Според народното вярване овладяването на този занаят представлява тайнство, което ревниво се пази в рода. Едва през 18-19 в. тази обичайна норма се нарушава и в занаята навлизат "чужди хора". Според българския народ за усвояването на занаята се изискват не само труд и старание, но и "дар божи".
Към началото на 19 в. се формират няколко изявени центрове сред повсеместно разпространеното грънчарство. Към средата на века занаятът в Троян, Габрово, Берковица, Разлог, Айтос, с. Бусинци, Софийско, Чипровци, Разлог и др. е в разцвет. Развитата продажба по различни краища води до взаимовлияние на технологии и художествени принципи. И все пак в отделни райони се запазват специфични предпочитания към форми, маниер на украса, цветова гама.
По своето предназначение керамичните съдове следват особеностите на медните и често пъти се покриват като форма. Особени глинени изделия са сватбените крондири (съдове за вино, сватбарски), плоските (съдове за ракия, носени в пояса), ръкатките (за носене на храна на полето) и др.
Везбарство:
Везбарското изкуство на българките е било забелязано от не един чуждестранен пътешественик, минал през българските земи в периода ХVІ-ХІХ век. Традицията на везбарството е разпространена най-вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив.
Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята - черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод.
Високата художествена стойност на везбената орнаментика се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци. Металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата. Мотивите са предимно геометрични, съчетани с стилизирани флорални мотиви, както и животински и човешки фигури. Извезаните с антропоморфни фигури фризове са характерни за Самоковската шевица. Шевицата от Софийско е симетрична, сложна комбинация от семантично богати древни геометрични мотиви. Гъстата шевица от Югозападна България с типичното си преливане на червено и винено, е напълно различна от сокайната шевица с нейната ажурност и сърмена украса.
Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне.
Бакърждийство( медникарство):
Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.
Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.
Розоварство:
Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия. Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век. Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации. През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество. Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации. До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът "Българска роза" в Карлово с Цехове и в други градове.
Тъкачество:
Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е следствие от традицията, широкоразпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Територията на страната е била изпълнена с големи стада овце. Българските пастири са изминавали огромни разстояния със стада от по над 5 хиляди глави, които са търсели пасища. Тази миграция е започвала от Родопите и е стигала до Бяло море в търсене на пасбища за овцете.
След прибирането на стадата в кошарите започвало стригането на овцете, от което се е получавала началната, сурова вълна. Технологичният цикъл за производство на изделия от вълна, започва с очистването на грубата суровина от груби остатъци. Вълната се попарва с вода за да се отстрани мазнината, която се съдържа във вълната.
След изсушаване на слънце започва разчепкването на вълната, което става с ръце и от нея се премахват слама и тръни, които са останали след изпирането.
Разчепканата вълна се разчесва с гребен или дарак, който има два реда дълги железни шипове.
След многократното разчепкване на вълната, от нея се отделят дългите влакна във вид на добре изправени пасма, наричани пластове.
Преденето е процес, който се извършва по няколко начина в зависимост от това, какъв конец се цели да бъде извлечен от вълната. Най-финото предене на конец се извършва чрез дървени хурки, които в различните региони на страната имат специфична геометрия, която определя напридането на вълната върху вретеното. За по-грубите тъкани и за по-дебел конец се ползва предене на чакрък. За разлика от фините конци (прежда), получавани от дървените хурки , които са предназначени за изтъкаване на платове за дрехи, грубите конци (маане) са използват за изтъкаването на килими и черги, дебели връхни дрехи и др., които изискват по-голяма дълготрайност на материята.
Килимарство:
Чипровските и котленските килими са изключително здрави и устойчиви във времето, могат да запазят първоначалния си вид повече от 50 години. Те са изтъкани от ествествени материали - памук и вълна като двете им страни са абсолютно идентични. Преждата се оцветява с грижливо подбрани естествени багрила – листа и кори на дървета, цвят, листа и корени на определени растения. Именно този изцяло натурален процес носи прелестта на тези килими. В най-стария си период килимите са били в земни пастелни, особено нежни цветове - бледозелено, охра, жълто. В по-късния етап – яркочервени, по-пищни и по-тържествени, с хора, птици, надписи. В края на 19-ти и началото на 20-ти век е характерна пъстротата, забелязва се едно многогласие в тъканите.
Чипровци казват, че тъкат своите килими с любов и за любов, което още повече допринася за вълшебството им.
Уникалните чипровски килими се изработват на вертикален тъкачен стан, състоящ се от две вертикални устои, горно и долно кросно, представляващи цилиндри, около които се намята основата, горен и долен цепец, от които горният разделя основата на чивтове и с него се образува нищелката, а с долния се разпределят мотивите при започване.
Гайтанджийство:
В началото на 19 век група габровски ковачи напускат железарската си работа и започват да правят само чаркове за плетене на гайтан. Само за няколко години те се обособяват в отделен еснаф – чаркчийство. Производството и ремонтът на чаркове се превръщат в един от най-доходоносните занаяти. Първоначално чарковете се задвижват ръчно, но много скоро са модифицирани и водата става движеща сила.
Подробно описание на чарка, техниката за апретура и боядисване, както и за търговията с прежда и гайтани, може да намерите в книгата на д-р Петър Цончев „Из стопанското минало на Габрово” (том 1, с. 281-317). Тук е по-важно да отбележим, че благодарение на бурното развитие на гайтанджийството, по нашите земи се появяват (или укрепват) няколко други занаята – чаркчийство, долапчийство, тепавичарство, кърджийство.
Приносът на занаятчийските еснафи за развитието на гайтанджийството в различните райони е следният:
Карлово – първи произвеждат и предлагат на пазара този продукт;
Казанлък – първи въвеждат дървения чарк;
Калофер – първи използват човешка урина при боядисване на гайтана;
Габрово – първи произвеждат железния чарк; първи започват да пърлят.
Куюмджийство( златарство):
Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.
Резбарство:
Проявления дърворезбата намира както в църковната архитектура и вътрешно оформление — иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита — резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Типични за дърворезбата декоративни мотиви са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви като розетката, слънчогледът, лозата, дъбовият лист, „дървото на живота“, животински изображения като лъвска глава, грифон, змия, орел, паун, славей.
В периода на Българското възраждане се развиват няколко художествени школи, известни с дърворезбата си: Дебърска художествена школа, Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа, Калоферска резбарска школа. В годините след Освобождението дърворезбата запада, тъй като не успява стилово да се свърже с новите тенденции в архитектурата, и се пренасочва към дребните форми — цигарета, албуми, по-рядко мебели.
Ножарство:
Ножарството е един от най-рано обособените железарски занаяти с няколко центъра: Габровско, с. Шипка (Казанлъшко), с. Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са саби, ятагани, бръсначи, ножици. Произвеждали са се над 150 вида ножове, като наименованията им произлизали от формата на изделието: кулаклии – дръжката на ножа завършва във формата на уши; сойки – наподобяващи птицата сойка; бабичици – употребявани само от баби – акушерки; балакчийски – рибарски, чобански и др.
Ножарската работилница се е състояла от ковачница, където е разположено огнището и духалото, нужни за обработка на металите и второ помещение – изкарвалня, използвана за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се е заточвал на точило. Особеност при ножарството е това, че освен метала, майсторите обработвали рога, кости и дърво за дръжки. С тях те предавали изящество на студения метал.
Мутафчийство:
В нашите земи започва да се упражнява след падането на България под турско робство. То е особен вид тъкачество с козинява прежда, изпридана с няколковретенен чекрък. Тъканите от козина се изработвали на отвесен стан и са предназначени за чулове, дисаги, постелки, чували, торби, колани за добитъка и др. Мутафчийството се упражнявало на много места в България, но най-добре било развито в Панагюрище, Копривщица, Казанлък, Трявна, Севлиево, Устово, Ксанти, Гюмюрджина и пр. Технологичните етапи при производство на козиняви изделия са:
Требене - с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала.
Разбиване на козината - върху дървена дъска са забити 4 колчета на разстояние едно от друго. За всяко колче се завързват памучни въженца с дължина 2 м. Противоположните им краища се свързват заедно в лескова пръчка. Козината се разстила под вървите и при биене тя се разбива (разчепква).
Предене - то се извършва на чекрък. Майсторът слага под лявата си мишница "вулията" - кожена торба със свита на къделя козина. Превързва се през кръста с кожен колан "черкез", който се закача на трансмисионното въже, задвижващо чекръка. При движението си назад майсторът преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват.
Тъкане - при този занаят тъкането се извършва на вертикален стан. Набиването на основата се прави с тарак, отварянето на устата - чамшира, а изпъването на плата - чрез метит.
Две са основните шарки използвани при украса на козинявите изделия - "миши учишки" и "котешки зъбки". Другият ефект при тъкането се получава от съчетаването на естествените цветове на козината - бяло, сиво, кафяво и черно.
Сграфито керамика:
Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта.
В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията - както постъпват и днес ценителите и колекционерите.
Калайджийство:
Занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня - джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.
В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.
Абаджийство:
Най-разпространен занаят в Родопите през ХIX и началото на ХХ в.Още в началото на своето развитие абаджийството може да се определи като домашно производство на аба /дебел вълнен плат/.Дейност по необходимост тъй като повечето от дрехите на мъжете и жените са ушити от абян плат Производството на аби се засилва в края на 20 –те на ХIXв./История на България1985г.,227/при въвеждането на редовната турска армия,чиято униформа е ушита от аба.По разкази на възрастни хора ,тъкането на този вид вълнен плат се е тъчало почти във всяка къща,а допълнителната обработка се извършвало в с.Михалково/съседно нам село/.”Според документи през 1827г. само от селата Михалково и Ракитово се иска доставянето на 500топа сива аба и 120 топа бозова аба за ямурлуци.”
Терзийство:
Занаят свързан с ушиване на дрехи от аба .Най -известен терзия от 1900г. насам /точна година малко трудно да определим /е бил Асан Чаушев,дядо на Риза Тайфик Войводов -самарджията. Разказват че е шиел дрехите на ръка.20 – ти век постепенно навлиза механизираното производство,появяват се първите машини.
Материали са ползвани от сайта: Националистически форумНа Сточна гара в София има една ковачница "Крали Марко".
Поздрави!
14.07.2019 22:03
Замислих се че тези занаяти са и носители на бита, културата и народността ни. Но и част от уникални духовни житейски ритуали на българина. Да... ритуали, защото българина винаги носил своята си стара неугасваща „религия“, записана в Родовата ни памет, каквато и вяра да ни налагат.
Това разбира се си е мое мнение и не желая да споря с никой за него!
Моите почитания и пожелания за една пълноценна седмица!
Лекс
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Такива работилници има и на Етъра, и в Боженци... Но красотата им можеш да я видиш и чуеш много скоро.... на 19, 20 и 21. 07 на Роженските поляни ще се проведе поредния Роженски събор и можеш да чуеш не само чановете но и свещенната музика на каба гайдите (mm)
А в началото на август, е съборът в Гела, където отново майсторите изваждат чановете и поляните на Родопите се огласят от невероятните им звуци..
Благодаря още веднъж за готиния пост.
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
17.07.2019 02:18
Пак ми изписа " анонимен" е,..... аз съм elcho
Поздрави!
Светлина и Любов!
Поздрави!
Поздрави!
Много ми хареса, защото аз си падам по почти всички (даже - по всички, дори по правенето на кладенци) от изброените занаяти. Дори някои от тях съм практикувала (например - бижутерството, плетеното, бродирането, т.е. обичам художествените занаяти, в които човек може да вложи личния си вкус. )
Поздрави!
Литатру
Поздрави!
Хубав ден!
Пускайте всеки занаят в оделен постинг ще бъде прекрасно отново да се съсредоточим върху умения, търпение и работливост на предците ни- лишени от смартфонни!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Дълги години работих като журналист със Задругата на майсторите, даже и юристконсулт им бях намерила, че имаха нужда.
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!
Поздрави!