Постинг
10.10.2015 20:46 -
Всички луди – на борба за мир и световен социализъм(Плакат в местна лудница при социализма..)
Онзи, който не може да анализира ситуацията в света, на фона на ставащото по земното кълбо, няма как да зърне в съзнанието си реалистична картина на бъдещето. Тъй като настоящето е резултат от миналото. Но многократно повече – от написаното за това нявгашно.
Както припомних с цитата от Оруел, бившето е онова, което Партията реши. Историята може да бъде наука, но не е. Защото я пишат победителите. Тоест – силните, а не умните, последователните, трудолюбивите, упоритите, честните. Не е излишно да повторя:
„Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, – контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“
Когато пиша тези редове, не заприличвам ли на Оруеловия герой? В самото начало на романа „1984“ той разсъждава над битието – сегашно, минало, бъдеще. И всичко му се струва безсмислено.
„Облегна се назад. Обзе го чувство на пълна безпомощност. Преди всичко не знаеше със сигурност дали годината наистина е 1984-а. Трябва да бе приблизително тази година, тъй като бе почти уверен, че е на трийсет и девет години, а смяташе, че е роден през 1944 или 1945 година; но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година.
За кого, му хрумна изведнъж, водеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Съзнанието му за миг бе заето от съмнителната дата на страницата, а после бе разтърсено от една дума на новговор: двумисъл. За първи път осъзна значимостта на начинанието си. Как можеше той да общува с бъдещето? По самата си същност това бе невъзможно. Бъдещето или ще е като настоящето и в този случай няма да се вслуша в него, или ще се различава и рискът му ще се обезсмисли.
Известно време глупаво се взираше в хартията. От телекрана се лееше гръмка военна музика. Странното бе, че той сякаш не само беше изгубил способността си да се изразява, но дори бе забравил какво всъщност искаше да каже. Цели седмици се бе готвил за този момент и през ум не му бе минавало, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Самият процес на писане му се струваше лесен. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който буквално от години изпълваше главата му. Но в този момент дори монологът бе секнал. Отгоре на всичко варикозната язва нетърпимо го засърбя. Не смееше да се почеше, за да не я разрани още повече. Секундите отлитаха. За него не съществуваше нищо друго освен празната страница отпред, сърбежа на кожата над глезена, гърмящата музика и лекото опиянение от алкохола. Изведнъж панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Дребният му, малко детски почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките:
4 април 1984 година. Снощи в киното. Само военни филми. Много хубав филм за кораб с бежанци, бомбардиран някъде в Средиземно море. Публиката много се забавляваше, когато стреляха по огромен дебел мъж, който се опитваше да избяга с плуване, а вертолет го преследваше. Първо виждаш как пляска във водата като морска свиня, после го виждаш през мерника на картечниците на хеликоптера, след това целият е надупчен, а морето около него порозовява и така бързо потъна сякаш се е напълнил с вода през дупките. Публиката лудо се смееше когато потъна.
После се вижда спасителна лодка с деца и вертолет да кръжи над нея. Една възрастна жена, навярно еврейка, седеше на носа с тригодишно момче на ръце. Момченцето пищеше от страх и криеше главата си в гърдите й сякаш се опитваше да се зарови в нея а тя го обгръщаше с ръце и го успокояваше. Въпреки че самата бе посиняла от страх и през цялото време го прегръщаше колкото се може повече, сякаш мислеше, че ръцете й могат да го спасят от куршумите.
Тогава вертолетът пусна върху тях двайсеткилограмова бомба страхотен взрив и лодката се превърна в трески. После дадоха прекрасен кадър на детска ръчичка, която се издига нагоре, нагоре, нагоре. А вертолет с камера на носа трябва да я е снимал и от редовете на партийните членове се разнесоха ръкопляскания, много ръкопляскания.
Но една жена от местата за проли изведнъж започна да вдига врява и да крещи, че не трябвало да го показват пред децата, докато полицията не я изхвърли. Не вярвам нещо да й се е случило. Кой го е грижа какво казват пролите? Типична реакция на пролите те никога…
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна. На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен, дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговорът ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени.
Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.“[Джордж Оруел – „1984“]
Да живеят „героите“! Левски, Ботев, Димитров!… Леви, десни; леви, десни; леви…
А утре? Може би ще върнат Сталин, Тито, Димитров… Явно Димитров е вечен. Като Ленин. Хитлер – не.
А ако въведат отново КПСС-БКП? Живков, Брежнев…
Когато се сепва и излиза от унеса, героят от романа забелязва, че изнасят и подреждат столове. Предстои Двеминутката на омразата…
Описанието на филмовия сюжет датира от втората половина на… четиридесетте години на миналия век. Не е писано днес, нито през 2012-а.
Сега се опитват да отнемат и мечтите. Днешната полиция на мисълта разполага с далеч по-съвършени и перфидни средства, в сравнение с онази през 1984 година, както си я представял Ерик Артър Блеър – Джордж Оруел, през 1947-1948-а.
„Джереми Корбин е консерватор.“[151]
Не, няма грешка, точно така е отпечатано. Нали е лейбърист, сиреч ляв, социалист? Какво значение има етикетът? Няма да е приятно, ако сте си купили консерва, върху която е посочено, че съдържа грах. А се окаже, че е туршия от чесън, която не понасяте. И няма какво да сготвите, за да се нахраните.
А „леви“, „десни“, „центристи“, „комунисти“, „либерали“, „фашисти“… Всичко в политиката е условно. Зависи от конюнктурата.
Ето, Ирина Бокова споделила, че насила влязла в БКП – „по необходимост“. Иначе била „дясна“. Кой е предизвикал „необходимостта“? Интересът? Това „дясно“ ли я е изпратило да учи института за номенклатурни комунистически кадри в Москва? „Дясна“ ли е била като служителка на Министерството на външните работи, негова заместник-министърка, депутатка от БКП, от БСП, кандидатка за вицепрезидентка от левицата?
Ами „дясно родени“ ли са дечицата й, с чието прекрасно кариерно и материално уреждане в САЩ се похвалила? Техни бащи са комунистите Любомир Коларов – кореспондент на телевизията в СССР и шеф на съобщенията, и Калин Митрев, номенклатурчик, шеф на Агенцията по приватизацията в навярно „десния“ кабинет на Жан Виденов. Прочее в това правителство ярко грееше с „дясната“ си светлина и Бокова, Ирина Георгиевна.
По необходимост…
Колко са като нея? Премиерката Б.Б., нежната президентка Росенка „Ирландската пастирка“ Плевнелиева, шефът на Народното събрание Цецко Цачев, лидерите, депутатите, министрите, кметовете и прочие обществена сволоч от СДС, ДПС, БЗНС, ДСБ, НДСВ… Всички, за които се сетите.
„Джереми Корбин е консерватор.
Не изглежда такъв, защото неговата изборна стратегия е смела до точката на фантазията. Той и поддръжниците му не разглеждат британската история като процес на предимно органични обществени и икономически промени, а като редуване на поредица от неконтролируеми придвижвания напред, главно посредством авангард от отреди, съставени от партийни агитатори. Следователно те са уверени, че електорат, който току-що е отхвърлил умерена лявоцентристка програма, в полза на консервативна, може да бъде накаран да приеме една далеч по-социалистическа платформа.
Всичко, което лейбъристите трябва да сторят, е посредством енергия, организация и внушения да преместят наляво „идеологическия пейзаж“ – рамката, в която е поместена картината, разкриваща какво преобладава в политиката, и кое е приемливото…
С други думи, те вярват, че волята и самообладанието могат да преодолеят политическите пристрастия. Това е радикализъм, макар и късоглед…
Поддръжниците на Джереми Корбин тълкуват неправилно скептичната, консуматорска страна, към чието управление се домогват.“[152]
А останалите? Un seul et mкme – едно и също.
Анонимният автор на списание “The Economist” рисува Брьогелова картина.
„Както църквите, музеите също са почти празни в неделя… Навън, в центъра на Манчестър, кипи живот. Пияници са се пръснали из кръчмите и баровете. Безистените и моловете са претъпкани с купувачи. Улица „Канална“ в квартала на хомосексуалистите, разпръсква музиката и разноцветието на Pride weekend.
В предградията – Чалга и дърдорения на двойки на жизненото поприще в средата изместват трещенето, бръмченето и свистенето на индустриалната революция във фабриките, които сега служат като изложбени зали на мебели. В квартал „Шоу“, където последната мелница затвори през 1989 г., трамваи от Манчестър изсипват семейства, сграбчили чанти, пълни с покупки.“
Ако ви се стори еднакво с духа, с атмосферата на „1984“, не се учудвайте. Господарите – литературните наяве – са едни и същи. Днес действат техните наследници, наместници и последователи, присламчващи се, за да бъдат повече Homo tabernamum. На пролите беше забранено да пият джин,
въпреки че лесно можеха да си го купят[Джордж Оруел]
На пръв поглед сюрреалистичната картина е съвсем реалистична. Няма фабрики, има showrooms. Романтиката и мечтите са отменени. Прозаичността на Homo tabernamum е днешната мечтателна нежност на тълпата. Макар не най-многотиражното, “The Economist” безспорно е едно от най-влиятелните издания на Интернационала. Не забравяйте кой го притежава – фамилиите Ротшилд, Аниели, Кедбъри и Шрьодер.
Списанието не само информира. То не просто разкрива една или друга страна на събитията и фактите, които – може би – остават невидими за мнозинството от вас. Ала също така изпраща послания, до когото трябва. Когато в него прочетете, че нямате право на надежда, бъдете сигурни – това обръщение е отправено от онези, които се опитват да планират живота на човечеството. Няма как да отречете, че се справят. Дали ви харесва, няма значение за тях. Живеете според правилата, които Братството определя и въвежда.
Мечти и надежди ли?
„Пропускайки романтиката от типа на старите социалистически каузи – национализация, едностранно ядрено разоръжаване, свръхактивно държавно ръководство на промишлеността и обществените услуги – документирана върху стените на Народния музей на историята, г-н Корбин привлече десетки хиляди нови членове, изпълнени с идеализъм, и регистрира още привърженици на партията…
Неговите изгледи за изборите вследствие на това? Ключът за разгадаването е в названието на музея. Този вид грандиозни идеологически сблъсъци, които горят в ума на г-н Корбин, наистина са в историята. Днешните британци, като цяло, не прекарват своите почивни дни, марширувайки под знамена. Както и не се записват в профсъюзи, не ходят на църква или – въпреки неговата популярност сред обезумялото малцинство – подкрепят политически движения. Според Хеерт Хофщеде, холандски философ, който е завещал инструментариума за дефиниране на такива неща, британците са най-индивидуалистката страна в Европа. Място на „неистова консумация“, където „пътят към щастието по-скоро преминава през личното удовлетворение“, отколкото през колективните усилия…
Ние не искаме да променяме света.“[“The Economist”,] „Българите щяха да са най-индивидуалистката страна в Европа“. Ако бяха нация, страна, а не територия. Ха на бас! Ние също „не искаме да променяме света“. Даже себе си не щем. Може да е мизерно, но пък ни е уютно. Ходенето на църква никога не е било нещо важно по тези земи. Когато го е имало, или е било насила, или от суета. Къде другаде нашенки да покажат новите си тоалети?
Пък и една църква!… То и покръстването ни е било „доброволно“ – като 9 септември, съпроводено от изтребление на елита!..
Британците вървят по нашия път – към пропастта. Европа не изостава. Всички ще се издавим. Понеже животът е и борба, а не само потребление и развлечения. Уви…
Ако не сте схванали, „пролите“, това сме ние. diagnosa.net/
Както припомних с цитата от Оруел, бившето е онова, което Партията реши. Историята може да бъде наука, но не е. Защото я пишат победителите. Тоест – силните, а не умните, последователните, трудолюбивите, упоритите, честните. Не е излишно да повторя:
„Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, – контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“
Когато пиша тези редове, не заприличвам ли на Оруеловия герой? В самото начало на романа „1984“ той разсъждава над битието – сегашно, минало, бъдеще. И всичко му се струва безсмислено.
„Облегна се назад. Обзе го чувство на пълна безпомощност. Преди всичко не знаеше със сигурност дали годината наистина е 1984-а. Трябва да бе приблизително тази година, тъй като бе почти уверен, че е на трийсет и девет години, а смяташе, че е роден през 1944 или 1945 година; но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година.
За кого, му хрумна изведнъж, водеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Съзнанието му за миг бе заето от съмнителната дата на страницата, а после бе разтърсено от една дума на новговор: двумисъл. За първи път осъзна значимостта на начинанието си. Как можеше той да общува с бъдещето? По самата си същност това бе невъзможно. Бъдещето или ще е като настоящето и в този случай няма да се вслуша в него, или ще се различава и рискът му ще се обезсмисли.
Известно време глупаво се взираше в хартията. От телекрана се лееше гръмка военна музика. Странното бе, че той сякаш не само беше изгубил способността си да се изразява, но дори бе забравил какво всъщност искаше да каже. Цели седмици се бе готвил за този момент и през ум не му бе минавало, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Самият процес на писане му се струваше лесен. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който буквално от години изпълваше главата му. Но в този момент дори монологът бе секнал. Отгоре на всичко варикозната язва нетърпимо го засърбя. Не смееше да се почеше, за да не я разрани още повече. Секундите отлитаха. За него не съществуваше нищо друго освен празната страница отпред, сърбежа на кожата над глезена, гърмящата музика и лекото опиянение от алкохола. Изведнъж панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Дребният му, малко детски почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките:
4 април 1984 година. Снощи в киното. Само военни филми. Много хубав филм за кораб с бежанци, бомбардиран някъде в Средиземно море. Публиката много се забавляваше, когато стреляха по огромен дебел мъж, който се опитваше да избяга с плуване, а вертолет го преследваше. Първо виждаш как пляска във водата като морска свиня, после го виждаш през мерника на картечниците на хеликоптера, след това целият е надупчен, а морето около него порозовява и така бързо потъна сякаш се е напълнил с вода през дупките. Публиката лудо се смееше когато потъна.
После се вижда спасителна лодка с деца и вертолет да кръжи над нея. Една възрастна жена, навярно еврейка, седеше на носа с тригодишно момче на ръце. Момченцето пищеше от страх и криеше главата си в гърдите й сякаш се опитваше да се зарови в нея а тя го обгръщаше с ръце и го успокояваше. Въпреки че самата бе посиняла от страх и през цялото време го прегръщаше колкото се може повече, сякаш мислеше, че ръцете й могат да го спасят от куршумите.
Тогава вертолетът пусна върху тях двайсеткилограмова бомба страхотен взрив и лодката се превърна в трески. После дадоха прекрасен кадър на детска ръчичка, която се издига нагоре, нагоре, нагоре. А вертолет с камера на носа трябва да я е снимал и от редовете на партийните членове се разнесоха ръкопляскания, много ръкопляскания.
Но една жена от местата за проли изведнъж започна да вдига врява и да крещи, че не трябвало да го показват пред децата, докато полицията не я изхвърли. Не вярвам нещо да й се е случило. Кой го е грижа какво казват пролите? Типична реакция на пролите те никога…
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна. На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен, дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговорът ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени.
Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.“[Джордж Оруел – „1984“]
Да живеят „героите“! Левски, Ботев, Димитров!… Леви, десни; леви, десни; леви…
А утре? Може би ще върнат Сталин, Тито, Димитров… Явно Димитров е вечен. Като Ленин. Хитлер – не.
А ако въведат отново КПСС-БКП? Живков, Брежнев…
Когато се сепва и излиза от унеса, героят от романа забелязва, че изнасят и подреждат столове. Предстои Двеминутката на омразата…
Описанието на филмовия сюжет датира от втората половина на… четиридесетте години на миналия век. Не е писано днес, нито през 2012-а.
Сега се опитват да отнемат и мечтите. Днешната полиция на мисълта разполага с далеч по-съвършени и перфидни средства, в сравнение с онази през 1984 година, както си я представял Ерик Артър Блеър – Джордж Оруел, през 1947-1948-а.
„Джереми Корбин е консерватор.“[151]
Не, няма грешка, точно така е отпечатано. Нали е лейбърист, сиреч ляв, социалист? Какво значение има етикетът? Няма да е приятно, ако сте си купили консерва, върху която е посочено, че съдържа грах. А се окаже, че е туршия от чесън, която не понасяте. И няма какво да сготвите, за да се нахраните.
А „леви“, „десни“, „центристи“, „комунисти“, „либерали“, „фашисти“… Всичко в политиката е условно. Зависи от конюнктурата.
Ето, Ирина Бокова споделила, че насила влязла в БКП – „по необходимост“. Иначе била „дясна“. Кой е предизвикал „необходимостта“? Интересът? Това „дясно“ ли я е изпратило да учи института за номенклатурни комунистически кадри в Москва? „Дясна“ ли е била като служителка на Министерството на външните работи, негова заместник-министърка, депутатка от БКП, от БСП, кандидатка за вицепрезидентка от левицата?
Ами „дясно родени“ ли са дечицата й, с чието прекрасно кариерно и материално уреждане в САЩ се похвалила? Техни бащи са комунистите Любомир Коларов – кореспондент на телевизията в СССР и шеф на съобщенията, и Калин Митрев, номенклатурчик, шеф на Агенцията по приватизацията в навярно „десния“ кабинет на Жан Виденов. Прочее в това правителство ярко грееше с „дясната“ си светлина и Бокова, Ирина Георгиевна.
По необходимост…
Колко са като нея? Премиерката Б.Б., нежната президентка Росенка „Ирландската пастирка“ Плевнелиева, шефът на Народното събрание Цецко Цачев, лидерите, депутатите, министрите, кметовете и прочие обществена сволоч от СДС, ДПС, БЗНС, ДСБ, НДСВ… Всички, за които се сетите.
„Джереми Корбин е консерватор.
Не изглежда такъв, защото неговата изборна стратегия е смела до точката на фантазията. Той и поддръжниците му не разглеждат британската история като процес на предимно органични обществени и икономически промени, а като редуване на поредица от неконтролируеми придвижвания напред, главно посредством авангард от отреди, съставени от партийни агитатори. Следователно те са уверени, че електорат, който току-що е отхвърлил умерена лявоцентристка програма, в полза на консервативна, може да бъде накаран да приеме една далеч по-социалистическа платформа.
Всичко, което лейбъристите трябва да сторят, е посредством енергия, организация и внушения да преместят наляво „идеологическия пейзаж“ – рамката, в която е поместена картината, разкриваща какво преобладава в политиката, и кое е приемливото…
С други думи, те вярват, че волята и самообладанието могат да преодолеят политическите пристрастия. Това е радикализъм, макар и късоглед…
Поддръжниците на Джереми Корбин тълкуват неправилно скептичната, консуматорска страна, към чието управление се домогват.“[152]
А останалите? Un seul et mкme – едно и също.
Анонимният автор на списание “The Economist” рисува Брьогелова картина.
„Както църквите, музеите също са почти празни в неделя… Навън, в центъра на Манчестър, кипи живот. Пияници са се пръснали из кръчмите и баровете. Безистените и моловете са претъпкани с купувачи. Улица „Канална“ в квартала на хомосексуалистите, разпръсква музиката и разноцветието на Pride weekend.
В предградията – Чалга и дърдорения на двойки на жизненото поприще в средата изместват трещенето, бръмченето и свистенето на индустриалната революция във фабриките, които сега служат като изложбени зали на мебели. В квартал „Шоу“, където последната мелница затвори през 1989 г., трамваи от Манчестър изсипват семейства, сграбчили чанти, пълни с покупки.“
Ако ви се стори еднакво с духа, с атмосферата на „1984“, не се учудвайте. Господарите – литературните наяве – са едни и същи. Днес действат техните наследници, наместници и последователи, присламчващи се, за да бъдат повече Homo tabernamum. На пролите беше забранено да пият джин,
въпреки че лесно можеха да си го купят[Джордж Оруел]
На пръв поглед сюрреалистичната картина е съвсем реалистична. Няма фабрики, има showrooms. Романтиката и мечтите са отменени. Прозаичността на Homo tabernamum е днешната мечтателна нежност на тълпата. Макар не най-многотиражното, “The Economist” безспорно е едно от най-влиятелните издания на Интернационала. Не забравяйте кой го притежава – фамилиите Ротшилд, Аниели, Кедбъри и Шрьодер.
Списанието не само информира. То не просто разкрива една или друга страна на събитията и фактите, които – може би – остават невидими за мнозинството от вас. Ала също така изпраща послания, до когото трябва. Когато в него прочетете, че нямате право на надежда, бъдете сигурни – това обръщение е отправено от онези, които се опитват да планират живота на човечеството. Няма как да отречете, че се справят. Дали ви харесва, няма значение за тях. Живеете според правилата, които Братството определя и въвежда.
Мечти и надежди ли?
„Пропускайки романтиката от типа на старите социалистически каузи – национализация, едностранно ядрено разоръжаване, свръхактивно държавно ръководство на промишлеността и обществените услуги – документирана върху стените на Народния музей на историята, г-н Корбин привлече десетки хиляди нови членове, изпълнени с идеализъм, и регистрира още привърженици на партията…
Неговите изгледи за изборите вследствие на това? Ключът за разгадаването е в названието на музея. Този вид грандиозни идеологически сблъсъци, които горят в ума на г-н Корбин, наистина са в историята. Днешните британци, като цяло, не прекарват своите почивни дни, марширувайки под знамена. Както и не се записват в профсъюзи, не ходят на църква или – въпреки неговата популярност сред обезумялото малцинство – подкрепят политически движения. Според Хеерт Хофщеде, холандски философ, който е завещал инструментариума за дефиниране на такива неща, британците са най-индивидуалистката страна в Европа. Място на „неистова консумация“, където „пътят към щастието по-скоро преминава през личното удовлетворение“, отколкото през колективните усилия…
Ние не искаме да променяме света.“[“The Economist”,] „Българите щяха да са най-индивидуалистката страна в Европа“. Ако бяха нация, страна, а не територия. Ха на бас! Ние също „не искаме да променяме света“. Даже себе си не щем. Може да е мизерно, но пък ни е уютно. Ходенето на църква никога не е било нещо важно по тези земи. Когато го е имало, или е било насила, или от суета. Къде другаде нашенки да покажат новите си тоалети?
Пък и една църква!… То и покръстването ни е било „доброволно“ – като 9 септември, съпроводено от изтребление на елита!..
Британците вървят по нашия път – към пропастта. Европа не изостава. Всички ще се издавим. Понеже животът е и борба, а не само потребление и развлечения. Уви…
Ако не сте схванали, „пролите“, това сме ние. diagnosa.net/
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
