Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2013 17:33 - Голямата тайна на Трикери
Автор: nikikm Категория: Политика   
Прочетен: 1575 Коментари: 0 Гласове:
2



Концентрационният лагер на беломорския остров е сред най-срамните страници в съвременната балканска история, от тези мрачни събития измина вече точно столетие Иван Петрински
image
Навлизане на българската войска в Солун, 28 октомври 1912 г.; Народна библиотека "Кирил и Методий" - София.
На пръв поглед изглежда, че май трябва да оставим в забрава историческите събития, които раздалечават балканските народи. Та как иначе да се стремим към единение, ако припомняме непрестанно страшните случки от миналото. Или пък тези, от които трябва само да се срамуваме.

Изглежда е така, но наистина само на пръв поглед. Масовият световен опит показва несъмнено, че затаяването, прикриването и нарочното потулване на исторически събития си отмъщава много скоро, връща се като бумеранг към всеки, който се е осмелил да наруши правилата за боравене с историческите факти. Нямало е как да бъде наложена всеобхватна забрава в епохите до наши дни, а днес е съвсем невъзможно.

Наистина е примамливо да заметем под килима тия исторически факти, които не са ни по вкуса. И да ги оставим там завинаги, ако е възможно. Но не се получава, рано или късно някой любопитен, или по чужда поръка, ще погледне под същия тоя килим, ще разрови, ще се разнесе дъх на спарено и това ще стъжни битието на метача. Не е като да не са правени опити за затаяване на неудобни исторически събития, имало ги е изобилно от древния Египет та чак до вчерашните новини.

Въпреки хилядолетния световен опит заблудата, че историческите факти могат да се затаяват дълго продължава да битува, неизвестно защо. Рано или късно истината се прокрадва между нишките на килима, под който е била заметена, излиза наяве, и обичайно получава широко разпространение, много по-обширно отколкото, ако не бе правен опит за прикриването й.

Непосилно е да се твърди, че знаем цялата, единствено възможната истина за човешката история преди нас, няма как да докажем подобно твърдение. Поне не преди изобретяването на машина на времето, а и тогава ще започнат едни тълкувания, не е за приказване. Въпреки това още отсега ще трябва да се примирим, че от днес насетне всеки опит за скриване на исторически събития, или за лъжовното им обяснение, ще се наказва задължително и незабавно с тежко обществено порицание. превръщането на света в информационно село направи тоя процес напълно необратим.



* * *



Позабравеният днес Международен ден на политзатворниците, концлагеристите и пострадалите от фашизма и войните (11 април) ще ни наложи днес малко по-необичаен поглед назад във времето. Преди точно век на беломорския остров Трикери в Залива на Воло (12 морски мили югоизточно от едноименния гръцки град) е създадено военнопленническо общежитие, което днес често е назовавано като първия европейски концентрационен лагер. Слънцето, блестящото море, тихите плажове и малкото селце с неговите 86 кротки обитатели няма да могат да скрият от съвременниците ни ужасите на миналото, стига те да са чували за тях. Виковете на давещите се солунски българи през 1913 г., стоновете на ранените и болни от холера български войници, на българките от Македония през 1949 г. ще превърнат престоят на заблудения турист тук в ад, от който няма да може да избягате до края на дните си.

Дали ще приемем за верен броят на злощастните солунски българи, натоварени в солунското пристанище, е въпрос на предпочитания донякъде. Отсъствието на каквото и да е преброяване у съвременниците ще направи предположително всяко число. Едно е сигурно, избиването на натоварените като животни на корабите между осем и дванайсет хиляди солунски българи и български военопленици започва още в Солунския залив.

След многочасова гавра в морето е изхвърлен архимандрит Евлогий (Евлогий Светиев), управляващ Солунската епархия на Българската екзархия. Понеже умеел да плува, той все пак се задържал, по думите на очевидците на тия страшни събития, над водата, но когато се появила възможност да доплува до брега е застрелян от гръцките моряци. В тихите иначе води на Бяло море загива и един от основателите на БМОРК (ВМРО) Христо Батанжиев от Гумендже, учител в Солунската българска мъжка гимназия до 1911 г., секретар на българската митрополия в Солун. По думите на ужасените очевидци стотици българи са изхвърлени направо в морето под веселите закачки на моряците.

Значителен брой от българските концлагеристи на о. Трикери загиват от безводие - на острова няма естествен водоизточник, лишаването от вода е най-честото наказание дори за незначителни провинения. Хлебната дажба е незначителна, пристига нередовно, а най-често торбите с хляб са хвърляни направо в морето за да не се затрудняват гръцките моряци да пристават на островния кей. Хляба и водата се носят обикновено от намиращия се насреща, на цели 12 морски мили, град Воло, поради което пристигат само от време на време.

Отсъствието на медицинска помощ допълва нечовешките условия в концлагера, заболелите и умрели от холера са вероятно стотици. В крайна сметка, параходът "Кирил", който отвежда във Варна оцелелите, качва на борда си в края на 1913 г. по-малко от 1800 живи български военнопленици и солунски българи.



* * *

Със заминаването на малкото оцелели български военопленници в края на 1913 г. мрачните дни на тихия беломорски остров Трикери не свършват. В края на Гражданската война в Гърция (1946-1949) тук са преместени от концлагера на о. Хиос жени, майки или просто роднини на дейците на Демократическата войска на Гърция, военното крило на Гръцката комунистическа партия и наследница на Гръцката народна освободителна войска (ЕЛАС). Според спомените на бивши затворнички (вж. Урания Ставери, 2006 и Мариула Мастролеон-Зерва, 1986) първите концлагеристки пристигат на 4 април 1949 г., като постепенно броят им нараства до 4700 в края на септември. Неустановена засега част от тези затворнички са българки от Македония, може би техният брой ще може да се установи някога.

Ужасяващи са условията на живот в женския концлагер, към безводието на острова се добавя нищожната хранителна дажба - едва 80 драхми хляб (малко над 142 г.) дневно и в добавка само малко бобови варива. Най-страшното обаче е откъсването на малките деца от майките им. Тази зловеща практика започва още в концлагера на о. Хиос и засяга в голяма степен именно българките от Македония, особено тези с кърмачета. Циничното обяснение на началника на концлагера на о. Трикери Бацара е кратко:"Майка Гърция чувства дълг към гръцките деца, които са поставени в опасност близо до майки-българки, които ги тровят с комунизъм. Затова ще ги вземем за да ги спасим".

Тази нова загуба за българския етнически компонент в Македония може да изглежда незначителна, но не бива да се забравя, че това е само добавка към стотиците други, всички те заедно доведоха до изтриването на безценни части от българското землище, до безгранични нещастия сред дедите ни, до тъжното ни настояще, може би.



(следва)





Извори



"- На тоя ли остров [Трикери] са били българските пленници? - питам наивно.

- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени . . . Нямат брой . . .

- Удавени?

- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.

- Че защо?

- Как защо? Българи бяха . . . Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас . . . Нашият капитан каза: "Хайде момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат" . . . Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да . . . Който знаеше да плава, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето . . ."

Из "Гробовете на Трикери" на Владимир Сис (1889-1957), 1914 г.



"С парахода "Кирил" откарах за Цариград турските пленници и Шукри паша. Охранени, самодоволни турци. Цинично се хвалеха как пашовски са живели в София. Показваха ми портрети на познати софиянки.

След като оставихме в Цариград турските пленници, дойде нареждане да започнем превозването на нашите пленници от остров Трикери [в Залива на Воло, Бяло море].

На другия ден [в края на 1913 г.] рано сутринта се озовахме пред острова . . . по цялото протежение на северния му бряг на групи стояха с наметнати шинели български войници пленници. Сиви, мълчаливи човешки маси! . . .

Със слаби несмели гласове войниците ни поздравяваха. Едни махаха с шапки, други вдигаха ръце . . . При товаренето на измъчените и болни наши пленници на палубата ставаха много трогателни сцени. Най-напред донесоха на импровизирани носилки от платнища болните - те бяха много. Доктор Бърнев констатира, че са холерни . . .

Препълнени с пленници, вечерта потеглихме на път . . . Още през нощта ми доложиха, че от болните няколко са починали. Сутринта, при тържествена, но печална обстановка, извършихме по морски обичай погребението на нещастните пленници - според морските правила, когато на парахода няма свещеник, капитанът влиза в ролята му . . ."

Из "Записки на моряка" на Антон Прудкин (1880-1942)





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2010052000040001301

http://www.segabg.com/article.php?psize=150&id=118258&command=fps
image
 Българското военно гробище зад обителта "Св. Богородица", о. Трикери, 1914 г.; снимка на Владимир Сис.
image
 Гробът на ефрейтор Минчо Кичов, о. Трикери, 1914 г.; снимка на Владимир Сис
image


Тагове:   българи,   история,   гърци,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nikikm
Категория: Политика
Прочетен: 19705133
Постинги: 44667
Коментари: 6160
Гласове: 7174
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031