Калинка изпрати мъжете на работа и вместо да захване да приготвя обяда, извади коша със скъсани дрехи и взе да подбира. Ще й се да занесе подарък на Тошко. Бива ли да се ходи с празни ръце!

 Тия чорапи са топли и мекички. Има да си ги носи, милият.

- Нищо им няма, само малко са се пробили отпред – каза на конеца, който се огъва, също червей, и не ще да се вдене.

Затвори очи, за да не си представя косматия палец, пробил чорапа и си убоде пръста.

- Ах ти, чумооооо! – наруга губерката.

Нищо и никаква игла, пък така да боли!

Няма нищо, чорапите са си хубави. Също и двата пуловера с изтрити лакти, и дългите Наполеонски гащи, изпрошнати по шевовете.

Пуловерите са лесна работа. Сложи им по една кръпка и айде. Гащите обаче, хем прани на слънце, с домашен сапун, и толкоз бели, сякаш не докосвали мъж, миришат. Калинка не може да трае тази миризма на гнили зюмбюли, повръща й се от нея. Няма да ги бъде. Жалко. Щяха да му топлят на Тошко през зимата.

Улиса се, а наближава пладне! Чиниите от закуска са още на масата.

- Нека си седят – каза. – Има да се чудят, като си дойдат!

Само да се качи до горе, да си вземе това – онова и си тръгва!

Видя, че вратата на Тошковата стая е открехната и стомахът й се сви. Втурна се вътре и се учуди, че стаята е празна.

- Каква съм улава! – възкликна и гласът й прокънтя в празното. – Него го няма, ма! Нали ми го взеха!

Без Тошко стаята е огромна. Прозорецът е отворен, а него го няма там, притиснал глава о решетките, да гледа навън и да мучи, и да попържа минувачите, каруците и колоездачите. Неприлично голо е леглото, с увисналата пружина, и масата без покривка, и касетофона в желязната решетка. Тошко обича да слуша музика, обаче, нали като се разбеснее, хвърля всичко, каквото докопа, Тодорин поръча тази специална решетка. Като птиче в клетка е касетофонът. Дойде ли време за преобличане, Калинка пуска Лили Иванова и Тошко припява с дебеличкия си глас, кротък и послушен като агънце.

Иска й се да вземе касетофона със себе си, ей така, както си е с решетката, но пущината тежи, пък и не й се ще да я гледат хората с толкова много багаж.

Социалните, и те, не щяха да го вземат. Имали си специална музика там, с високоговорители във всичките стаи, да не се притеснявала, казаха.

Калинка не се притеснява. Тошко си е добре. Там имат железни врати с ключалки. Като се разбеснее, ще му бият инжекция и ще да заспи. Хубаво й е на Калинка да гледа Тошко когато спи. Лицето му е спокойно и бяло и тя може да отмества буклите от челото му, да го милва и да му пее, като на бебе. Шестнадесет годишно, сто килограмово бебе, с тежки пестници!

Наругаха я, че не ги е повикала по-рано!

- Можехте – викат – да го пратите в нашето училище. Да работи със специалисти, да го научат да говори, да се обслужва, да пие лекарства!

Като животно в клетка го била държала! „Безотговорна“, казаха. Калинка стоя и ги гледа без-отговор-но, защото какъв отговор да измисли?

Преди години, още щом разбра, че детето не е наред, Калинка писа писмо до това училище. Доктор Христова й даде документите и й показа как да ги попълни. Най й хареса името: “Помощно училище за деца със специални нужди“. Такъв си беше Тошко, дете със специални нужди, а не идиот, както му викат тука, на село.

Отговориха й веднага, хората, след по-малко от седмица. Да го заведяла при тях, пишеше. Щели да го научат на к’ви ли не работи. Щели да го научат сам да ходи до тоалетна и да се къпе, и да говори по малко. Децата там слушали музика, рисували, учели занаят. И специални групи за работа с родители имали. Да не се притеснявала за парите, пишеше, нямало да плаща нищо допълнително, инвалидната пенсия на Тошко щяла да покрие всички разходи.

Да ходи до тоалетната Тошко си може, само където си обръща гърнето, ако не го гледат. За говоренето – тя Калинка си му разбира. Понякога й вика „мама“, ей така, провлачено, „мааааааааааааамааааааааааа“, вика Тошко и Калинка си знае, че я вика и тича да го види какво му е. От Тодор Кочов пък научи няколко тлъсти псувни, с които да храни минувачите през прозореца. Чудно й е на Калинка как уж никой не разбира Тошко какво говори, пък захване ли да псува, цялото село ще се изреди да се жалва. „Не му забелязвайте“, извинява се Калинка и понеже не знае къде да си дене ръцете, не спира да се бърже в престилката. „Ми той Тошко тъй си говори…“

Хубаво щеше да е да го бяха научили на това - онова. Да пише. Можеше да й напише писмо. „Мила мамо“, можеше да й напише.

Когато Тодор Кочов разбра какво е намислила, побесня. Тодорин не я защити. Мълчеше си, изгърбен на стола. Пушеше си там и не ги поглеждаше, даже.

- Аз внука си няма да дам друг да ми го гледа! – ревеше Тодор Кочов.

„Барем да ти беше внук“, мислеше си Калинка, но онемяла като буболечица, слушаше и броеше дъските на пода. Нарече я мързелана. Искала да се отърве от детето, за да хойка по мъже и да си живее живота.

- Държавата тези пари ни ги дава сами да се грижим за него!

Когато каже “пари”, Тодор Кочов присвива устни и по ъгълчетата им се събира слюнка.

Пенсията на Тошко е по-голяма от заплатата на Тодорин в цигларната. Тодор Кочов отива до пощата всеки месец на десето число и си я прибира в портмонето. Какво прави с тези пари, Калинка не знае.

- Няма вече пенсия! - каза на глас.

И повтори:

 – Няма пенсия.

И започна да си припява:

- Ня-ма пен-ся.

Приближи до прозореца и притисна лице о решетките, точно както прави Тошко. От тук се вижда дворът на детската градина. Децата си играят кротко на пясъка и нито крещят нито се бият. Такива добри деца! Прищя й се да ги напсува юнашки, неразбираемо, по Тошковски, но я досрамя, та си замълча.

Ако не бяха повикали социалните служби, тези от детската градина, Тошко щеше още да си е вкъщи!

- Не им се сърдя – обясни на мухата, която се блъсна в мрежата и не може да влезе. – На кой му е хубаво да слуша как Тошко мучи от сутрин до вечер! Сега са доволни, нали вече го няма. Смеят се.

Без дюшека и завивките, леглото на Тошко е като перце лекичко. Калинка го повдигна го и го помести. Огледа се и за всеки случай заключи вратата.

Третата дъска от стената. Кракът на кревата е оставил белег отгоре й. Удари я в единия ъгъл и дъската изскочи. Измъкна желязна кутия от тахан халва. Отвори я. В кутията имаше зелена кесийка. Съкровището на Калинка.

Тези петстотин лева, все на стотачки, й ги даде брат й. Дойде да я види и когато останаха насаме, бутна парите в джоба й.

- На Како, - каза. – за спомен от мама. Па ако речеш да си тръгнеш от тук, да имаш пари и за билет, и за квартира.

„И за билет, и за квартира“, повтаря нощем, Калинка, докато се прави, че спи и слуша равномерното похъркване на Тодорин и мечешкото ръмжене на Тодор Кочов от съседната стая. Повтаря си го, като молитва, за да може да се унесе и да почне да сънува. От всичко на света Калинка най-обича да сънува. Сънува майка си. И на Тодорин грапавите ласки сънува понякога.

Откак се роди Тошко, Тодорин не я е пипнал. На Калинка хем й е тъжно, хем си й е добре. Не й трябва повече грях да си слага на душата. Малко ли палуваха на времето! „Хубава си!“, викаше Тодорин. И Калинка ставаше хубава. Колкото по- й казваше, че е хубава, толкова по-хубава ставаше Калинка. Бабите в махалата се мръщеха и им викаха да се спрат, щото много хубаво не било на хубаво. Калинка се смееше. Как да не е хубаво, като е хубаво, чудеше се.

Ей го и сега, голяма жена е станала, а още не разбира как така хубавото не е на хубаво, а лошото все е на лошо.

Щеше ли дъртият вещер да полудее, ако беше по-малко хубава? Още на сватбата, отиде да му целува ръка, а той я награби да я целува в устата. Срам я беше да каже на Тодорин. „Аз“, викаше Тодор Кочов, „съм половин доктор, ще слушаш“, и я пипаше по корема и по слабините, уж за да видел дали нямало бебе.

А бебе нямаше. До оная сутрин, когато я приклещи на чешмата, нямаше никакво бебе. Трябваше тогава да вика Калинка, да крещи с цяло гърло, да вземе ножа, който и без това беше в ръката й… Уплаши се. Суха буца затъкна гърлото й, не можеше нито дъх да си поеме, нито да повърне. Стоеше вкаменена, слушаше как ракиената му слюнка се търкаля в ухото й, усещаше задушливата му миризма на гнили зюмбюли и нищичко не можеше да стори, освен да гледа окото си, отразено в лъскавото острие на ножа. Той я блъскаше в острия ръб на умивалника, първо бавно, после по-бързо и още по-бързо. Циментовият ръб удряше хълбока й и така я болеше, че спря да усеща всичко друго. Остана й само миризмата на гнили зюмбюли. 

Месеци й трябваха за да изчезне синката на хълбока й. Първо беше черна, после лилава, после оранжева, жълта… Таман премина и Тошко се роди. Главата му голяма, очите – воднисти. Същи Тодор Кочов.

Не каза на Тодорин. На никого нищо не каза. И хем не каза на никого, хем всички разбраха. Сочеха я с пръст и се смееха зад гърба й. Гледаха Тошко и кимнаха одобрително, така й се пада на курветина като нея.

И на тях не им се сърди. Прави са хората, сгрешила е, ще търпи, какво да прави!

Не са прави селските баби, нито хубавото е на хубаво, нито лошото е на лошо. Само търпение да има човек и всичко минава. Ето, колко пари е събрала, все скришно от мъжете, без да е ограбила никого. Тези десет лева например й ги даде леля Ванче на сурваки.

- На, - рече – да купиш шоколад на детето.

Имаше още дребни пари, които си беше спестила, когато се спазареше за някое пиле или ако успееше да изкопчи повече пари за козето мляко, което продаваше в петък.

Петстотин осемдесет и три лева и петнадесет стотинки.

- Автобусът до града струва шест лева и двадесет стотинки. – каза на кривогледата сърничка от таблата на кревата.

Преброи три двулевки и двадесет стотинки и си ги сложи в джоба. – Остават точно петстотин седемдесет и шест лева и петдесет и пет стотинки.  

Сгъна внимателно банкнотите, сложи ги в кесийката и я скри в пазвата си.

-  Ще си намеря квартира. – продължи. - И работа ще си намеря. Докато се усетиш и вече ще съм готвачка и ще взимам голяма заплата, пък и ще ям колкото си ща. То в града заплатите не са като тука, пари там има колко щеш, само да му се работи на човек.

Погледна се в огледалото. Добре ще е да си сложи червило, ама нали като я видят хората, щяха веднага ще разберат, че е замислила нещо. Няма да умре без червило. От утре ще прави каквото си ще. Довечера ще си намери къде да спи, пък утре, още със ставането ще обиколи ресторантите, да и си намери работа. Ама първо ще иде при Тошко, да си му даде дрешките.

Ами ако си нямат готвачка в дома на Тошко? Що пък да не я вземат да им готви? Все ще имат някоя празна стая да я настанят. Съседната на Тошковата, например. Хем ще се грижи за него, за тях добре, за нея още по-добре!

Автобусната спирка е пуста. Калинка се опитва да изглежда невидима. Набутала е чантата отдолу под пейката. Билет ще си купи от шофьора, в последния момент, няма защо другите да я знаят, че заминава. Ако я питат, ще каже че ей тука е седнала за малко, да си почине. „От магазина се връщам.“, ще каже.

Малко по малко започват да се събират хора. Няколко почиващи с големи куфари. Какво ли носят, чуди се Калинка, тя цялата покъщнина да събере със все тиганите, няма да напълни и един такъв куфар. Ученици от вечерната гимназия пушат, уж скрити зад ъгъла. И учителят по рисуване е там. Прави се, че не ги вижда. Ето я и Мильовица с пуяк в ръка. Вързала е краката му със сезал и ту го носи, ту го влачи по земята. Пуякът се мъчи да се отскубне и току разпери криле, от яд – главата му станала тъмно лилава.

Хубаво е да пътува човек, мисли си Калинка. Днеска тук, утре там…

Автобусът се подава обвит в прахоляк и хората се нареждат на опашка, първо почиващите, после Мильовица затъкнала пуяка под мишницата си, да спре да маха с крила и да не плаши хората. Качва се учителят, и учениците, плюят на асфалта за последно, преди да влязат и те в задушливия тумбак на автобуса и да изчезнат. Шофьорът маха дружелюбно на Калинка и вратите се затварят с шумно подсмърчане.

- А, това е Калинка. – казва на един от почиващите. -  Всеки ден е тук. Поседи си малко, погледа хората, па вземе че се прибере.