Този материал е поместен от Янко Гочев във Faktor.bg, но поради наложеното медийно затъмнение, всеки честен българин трябва да го разпространява според възможностите си, за да се знае истината такава каквато е била.

Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология. Гочев е автор и на поредица за трагедията на таврийските българи, публикувана от Faktor.bg

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

„Руската империя срещу България“ I http://zelka.org/details.php?id=471069

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591557/

„Руската империя срещу България“ II http://zelka.org/details.php?id=471072

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591558/

„Руската империя срещу България“ III http://zelka.org/details.php?id=471073

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591559/

          Тезата за "нацията-предател" се превръща в основа на антибългарския хор

                                    Правят осем опита за спасяването на Апостола

                    Срещу революционера няма присъда, а протокол от незаконен „съд“

Янко Гочев*, историк, специално за Faktor.bg

Годишнината от обесването на Васил Левски отново ни връща назад във времето към това трагично събитие. Мнозина считат, че за Левски вече всичко се знае. Въпреки стотиците публикации около живота и личността на Апостола и до днес обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговия живот и революционна дейност. Разпространяват се много митове, произвеждат се цяла серия от псевдоисторически факти, а в съзнанието на българина има и доста натрупани заблуди. Тази статия е опит за осветляване на неизвестното и за отхвърляне на някои дълбоко насадени и възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел митове.

Мит № 1 - Османската империя няма правна система

Османското право е непознато за голям брой наши изследователи. Малко са османистите и юристите, които проучват темата. Затова възниква митът, според който османското право е изостанало, закостеняло, шериатско и дори се отрича, че право в империята е съществувало.

През втората половина на XIX век обаче Османската империя има своя правна система. Някои автори я разграничават на четири компонента: религиозно право (шериат), светско прокапитулационно право (международно публично), канонично (църковно) право на християнските общности и обичайно право на турското население и на покорените народи.

Османското светско право има за източници законите (кануни) и законодателните сборници (кануннамета). Единствено в Османската империя съществуват едновременно религиозни закони и кануни. Това е специфична особеност само на османската правна система. Светското и религиозното право са в конкуренция. Има колизия между тях.

С по-висша юридическа сила е шериатът, защото се приема, че той произхожда от Аллах, а светското право (кануни и кануннамета) - от султаните. Според това схващане светските закони не могат да отменят религиозния закон, а само го допълват. Така се е считало векове наред, но в XIX век положението се променя, когато започват законодателните реформи. След провеждането им правото в империята се разделя на два главни дяла: шериатско (религиозно) в сила от създаването на държавата (традиционна дата 1299 г.) и светско (европейско) право, прилагано от 1839 г., след т.нар. Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а след това и в Република Турция.

Постепенно с налагането на второто, компетентността на запазените шериатски съдилища се стеснява и техният предмет се ограничава до дела от семейното и наследственото право, както и за дела, свързани с типично мюсюлманската институция на вакъфите.

На основа на шериата са работели мюфтии и кадии. Първите можем да ги наречем "теоретиците", тълкувателите на правните норми, които имали върховно право да дават еднозначни отговори само с "да" или "не" на всеки казус. Мюфтиите не са държавни служители, а учени богослови. Те са подчинени на цариградския мюфтия, обявен от султан Мехмед II за "шей-юл-ислям" т.е. "старейшина на исляма". Кадиите са тези, които прилагат правото в империята. Те са всъщност съдиите и са държавни служители.

Шериатът е в сила като единствена форма за решаване на всички правни проблеми до края на XVIII век. Това религиозно право е дискриминационно за немюсюлманите (християните) в империята. Прилага се универсално, но и избирателно, което е неизбежно защото до края на ерата на реформите Танзимат империята е типичен пример за теократична, абсолютна и деспотична държава.

През 1838 г. е приет първият Наказателен закон. Това става при управлението на султана реформатор Махмуд II (1808-1839). Той е по подобие на европейските, по-точно френския Наказателен кодекс от 1810 г. Недостатъкът му е че е бил кратък и непълен. От 1840 г. е в сила и друг Наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС), изменен и допълнен през 1851 г.

През 1854 г. е издаден специален султански ферман (указ), според който се потвърждава и занапред правата на християните да могат да свидетелстват срешу мюсюлмани и даже да се съдят с тях.

Като отглас от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 г. са следващите законодателни реформи. На 27.07.1858 г. е обнародван Имперски наказателен закон (ИНЗ). Той синтезира и кодифицира всички наказателноправни разпоредби и идеи от предишните закони.

По дух е един от най-модерните в Европа. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923 г. ИНЗ има 32 отдела и 264 члена. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е прилагал макар и с изменения и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878 г. чак до 1896 г. Неговите принципи са били законоустановеност на престъплението и наказанието, личната наказателна отговорност и отговорност само за лица със здрав разум.

ИНЗ приема тристепенна класификация на подсъдните деяния. Разграничава ги на "злодеяния", "престъпления" и "простъпки". По-тежките категории "злодеянията" и "престъпленията" се разглеждат в два аспеката: против държавата (външна и вътрешна безопасност) и против личността. В много текстове на ИНЗ личи европейското влияние.

Съдебната система на империята включва редовни съдилища - углавни и граждански, с две инстанции първоначални (първоинстанционни) и апелативни. Върховният касационен съд в столицата упражнява контрола над тях. Има още мирови, граждански, углавни, търговски и военно-полицейски, както редовни така и често извънредни.

Има и "смесени съдилища" - религиозни и светски за мюсюлмани и иноверци, които са създадени по Хатихумаюна от 1856 г. Смесените съдилища са граждански и наказателни.

В тях вече се разглеждали всички углавни дела, без разлика на вероизповедание, поданство и етническа принадлежност. В тези съдилища съдебната процедура е по европейски образец.

С оглед всичко изложено, митът, че няма право и няма закони в Османската империя трябва да се изостави. В XIX век тя разполага с доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа. Не в липса на закони, а в тяхното прилагане и неспазване и нарушаване е големият проблем за османското правосъдие. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО ДИМИТЪР ОБЩИ

Д. Общи остава една спорна и противоречива личност в историята на революционното движение, като около биографията му има доста неизяснени моменти. Произходът му и до днес е загадка, която се допълва от неговите чужди паспорти. След смъртта му и след освобождението е определян, че не е българин, а "чужденец". Считан е за сърбин и дори грък. Найден Геров пише на Евлоги Георгиев на 2.12.1872 г.: "Турците го наричат Сръб Димитър, а българите го имат за грък."

Според други източници обаче е косовски българин. Истинското му име е Димитър Николов. Роден е около 1835 г. в градчето Дяково в днешно Косово. На първия си разпит той казва: "Името ми е Димитър, а на баща ми - Никола. От Дяково съм." 12-годишен бяга в Сърбия да търси прехраната си. Там остава цели 8 години като слугува на различни хора. Доброволец е в Първата българска легия в Белград през 1862 г. След разтурянето й от сръбското правителство отива във Влашко. Там участва в четата на Стоян войвода. Той е шурей на войводата Панайот Хитов. Д. Общи има сериозен опит и дори международен стаж в революционните борби в Италия (с гарибалдийците) и в Гърция, където е участник в Критското въстание (1866-1869). След края на въстанието се установява за известно време в Гърция. Отказва се от сръбско поданство и получава гръцки паспорт, който запазва и по-късно и с който ще се разхожда из българските земи като помощник на Левски.

По неизвестни причини обаче напуска Гърция и пристига във Влашко. Тук влиза в средите на хъшовете. Печели доверието им и скоро е прехвърлен в България като помощник на "главния апостол" Левски. Важен принос за изпращането му има председателят на БРЦК Л. Каравелов, който полага усилия да наложи тъкмо Димитър Общи на тази длъжност във ВРО. Левски се е опитал да възрази, посочвайки го за неподходящ с оглед качествата му, но не е успял. В името на общото съгласие се е въздържал от изостряне на отношенията с букурещките дейци, за да не предизвика конфликт и условия за разцепление.

                                                  Димитър Общи като гарибалдиец , 1870 г.

Според противниците на Д. Общи той не е бил назначен, а "внедрен" в средите на организацията. За пръв път той е наречен "шпионин" от П. Хитов, когато разбира, че е заловен и прави самопризнания. Той внушава в свое изложение от 28.11.1872 г. до членовете на БРЦК в Букурещ, че издайничествата на Д. Общи са "по план на гръцкия консул." П.Хитов скрива обаче своята препоръка за Д. Общи от 1871 г., с която го одобрява като пръв помощник на Апостола.

Д. Общи има заслуга за преустройство на БРЦК в България чрез засилване на нейната децентрализация, усъвършенстване на революционната й структура и диференциацията й на окръжни, околийски и местни (селски и градски) комитети. Въвежда се дори принципът на известна оперативна самостоятелност на комитетите. Освен това настоява за всяко действие да се търси лична отговорност.

Отношенията му с Левски са също голяма тема. Между двамата така и не се установява синхрон в работата, което се дължи на много причини - различия в характерите, начина на действия, спорове по тактиката. Д. Общи е привърженик на "фронталната атака", а Левски на дългата подготвителна работа по принципа "три пъти мери, един - режи", която първия му помощник счита за излишна. Д. Общи е типичен харамия, припрян, буен и своеволен.

Между двамата има чести спорове и пререкания, но не и разбирателство. Левски се опита да изолира Д. Общи в делата. Отрежда му ролята на придружител, охрана, но не и пръв помощник. Това изнервя Д. Общи, който се чувства обиден, оскърбен, като публично заявява, че не желае да бъде слуга на Апостола. После даже си разменят заплахи. Това засяга цялата организация. До разцепление в комитетите не се стига, но разделението им "за" и "против" Д. Общи е налице.

Д. Общи е считан не само за предател, но и за "терорист № 1 на XIX век". И то с основание, защото той е първият, който задейства в по-големи мащаби революционния терор и налага курса към активно насилствено снабдяване с пари. Той убива владишкия наместник на Ловеч, въпреки неодобрението на Левски. Прави го без да дочака одобрение от ЦК в Букурещ. Това убийство, извършено на 21.07.1872 г. не е докрай изяснено. Замислено е като показно и сплашващо и издадената смъртна присъда се счита за превантивна мярка за евентуално само предполагаемо, но недоказано предателство на дякон Паисий.

Убийството му подтиква комитета в Ловеч към следващата акция. Набелязаната цел е Денчо Дейнов - Халача. Той вече бил отказал да дава пари и при това се заканва на комитетските дейци, че ще ги разкрие. Акцията е извършена на 14.08.1872 г. с участие на самия Левски и за нея ще стане дума по-нататък.

На 22.09.1872 г. Д. Общи извършва следващия голям удар. Това е Арабоконашкият обир, който всъщност представлява успешен въоръжен грабеж. Отначало полицията счита, че това е чисто криминална акция. Но постепенно истината започва да се разплита. Случайно изтърваните думи за някакви си комитети, имената, които споменава тетевенският овчар и хайдутин Тодор Кръстев (Бръмбъра), пръв проговорил на 22.10.1876 и най-вече разкритията на даскал Иван Лилов Фурнаджиев 4 дена по-късно обръщат хода на следствието.

На 27.10.1872 г. в Чериково (дн. Садовец) е заловен главният й организатор - Д. Общи. Арестуван е преоблечен като жена, без да оказва никаква съпротива, макар да е бил въоръжен с кама и револвер. Странно поведение за един професионален революционер!

След залавянето му Д. Общи е препратен в София, където е разпитан и прави пълни самопризнания. Оценката на неговите самопризнания за последващите събития е еднозначна - те утежняват съдбата на арестуваните и водят и до ареста и смъртта и на Левски. Почти всички изследователи на събитията са единодушни, че Левски е заловен благодарение на акцията при Арабаконак, извършена от помощника му Д. Общи и неговите самопризнания пред комисията още в Тетевен.

Внушението, възпроизвеждано десетилетия е, че Д. Общи с разкритията си следва уж някаква "политическа" тактика. Искал да придаде гласност на своята революционна дейност, за да стресне Европа и предизвика намесата й. Това е защитна теза, която цели да омаловажи и оневини неговата безспорна вина. Той предава без колебание и без изтезания, прави го умишлено, без задръжки, но с едно изключение спрямо П. Хитов, явно заради връзките му с Русия, организирал зад гърба на Левски неговото изпращане в България.

Считам, че и до днес не са обяснени точно обаче мотивите (подбудите) на Д. Общи. Пропуска се фактът, че акцията в Арабаконак е предварително разгласена. Това предварително разгласяне е извършено на различни места, от различни хора в дълъг период от време. Тук са възможни две хипотези: умисъл, което означава предателство или престъпно нехайство (лекомислие). Ако Д. Общи извършва предателство, то това е защото е действащ чужд агент или шпионин. Всъщност за него има съмнения още приживе, че може би е чужд шпионин (има сръбски и гръцки паспорти), но както тогава, така и сега сигурни доказателства в тази насока няма. Загадката остава.

Това обаче не освобождава българските историци от задължението да изследват и тази версия, защото и до днес има тенденция за оневиняването на Д. Общи и дори за героизирането му. Пример книгата на И. Станоев "Димитър Общи" (1993 г.), където дори се твърди, че "грешките на Левски са причината за неговото залавяне, а не обирът на турската поща." Така стигаме до следващия мит за Левски.

МИТ № 2 - НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Предателството на Васил Левски е голяма и любима тема в българската история, по която има обаче много спекулации и манипулации. Стига се дотам, че мнозина, и то не случайни хора, изведнъж започват да пишат, че българинът е с "робска", увредена психика и едва ли не е роден предател. Не липсват и абсурдни обвинения, че целият народ е станал предател. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, защото бездействал (?!) и не го освободил.

Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои "умни" глави стават "нация от предатели". Тази грешна теза обикновено се налага по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - виден цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше навремето и от бившия държавен глава марксист по собствените му признания, Желю Желев - президент на България от 1990 г. до 1997 г. Той измъдри едно "гениално" философско заключение, че "Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не бил достоен за свободата." ?!

В антибългарския хор на тезата за "нацията-предател" се включи преди години дори и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 г. в предаването "Всяка неделя" открито заявява, че "целият български народ предаде Левски!"

На привържениците на антибългарската теза за нацията - предател посочваме следните неопровежими факти:

Ръководителите на най-големите и най-активните комитети в Северна България, откъдето минава конвоят със заловения Левски всъщност тогава са арестувани. Във връзка с Арабаконашкия обир всички турски полицейски и дори военни сили са в повишена бойна готовност и биха забелязали (имат много осведомители, доносници и агенти) всяко раздвижване на българите. В района на Арабконак (Средна Северна България) са били изпратени десетки тайни агенти. Състоянието на ВРО е такова, че след ареста на нейния ръководител сред членовете й доминират страхът и съображенията за опазване на личната сигурност. Няма решителна фигура, която да спре процеса на разложение и дезорганизация. А това е необходимо условие, за да се създаде чета или отряд, която да нападне конвоя и да освободи арестувания Левски. Липсват и бързи и сигурни комуникации между отделните комитети. Телеграфите са в ръцете на турската власт, а мобилни телефони още няма открити. Конвоят с Левски се е движел тайно, предимно нощем. Маршрутът на неговото движение не е бил огласяван предварително. Не е ясно къде водят арестуваният Левски - към Русе, София или дори Цариград?

Тук влияние оказва според мен и една обща българска слабост, споделена навремето още от съратника на Левски Хр. Иванов - Големият, който признава: "… на приказки бяхме много, но на работа малко!" Това бездействие обаче в никакъв случай не означава предателство и най-малко пък на целия народ.

И въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Апостола. Ще се опитам да ги изброя и систематизирам, без претенции за изчерпателност:

Първи опит

След откарването на заловения в Ловеч, вечерта на 27.12.1872 г. у Сиркови се събират поп Кръстю и Димо Петров Драсов, който настоява да избавят Левски. Поп Кръстю отговаря, че властите не знаят кого са заловили и затова по-добре да не бързат, защото подобен опит би събудил подозрителността им.

Втори опит

 През нощта на 28 срещу 29.12.1872 г. комитетските дейци в Търново се опитват да запалят конака, за да може в суматохата заловените българи да успеят да избягат или да изгорят. Неуспехът на тази акция напълно потвърждава съображенията на поп Кръстю. Левски е разкрит.

Трети опит

Той е дело на търновци. От спомените на Хр. Иванов - Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група от двадесетина търновци, членове на революционния комитет, която "да нападне конвоя и да избави Левски." След първия провал търновци се опитват да организират чета и да го освободят по пътя, но не успяват да съберат достатъчно хора. Още след първата сбирка дейците на комитета, научавайки за действителното положение на нещата "се разбягали и изпокрили." Така твърди Хр. Иванов - Големият. Сам той с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати да участват в тази рискована акция: той, Христо Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили!

Четвърти опит

Веднага щом на 2.01.1873 г. братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак, Петър научава за задържането на Левски той организира чета. Заминава за Арабаконашки проход и пристига там само няколко часа след минаването на конвоя с Левски през него на път за София.

Пети опит

Това е замисълът на Атанас Узунов за спасяване на Левски, но той се основава на грешното предположение, че Апостолът ще бъде съден в Цариград. По това време два са основните пътя до столицата. Единия е от София до Саранбей, а от там с железницата до Одрин и Цариград. Другият път е от София към някое дунавско пристанище, а от там с параход до Русе. След това до Варна с железница и от Варна по море до Цариград.

Ат. Узунов явно е имал някаква представа от турското наказателно право, което предвижда обжалване на присъдата пред най-висша инстанция в Цариград, но пропуска фактът, че извънредната комисия в София предполага и извънредни действия, а именно, тя действа според чл. 1 на съответния закон, който засяга действия срещу държавата. Без съд предложената от следствената комисия смъртна присъда се одобрява от правителството и незабавно влиза в сила.

В София е изпратен Дончо Фесчията, за да съобщи кога и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари 1873 г. подготовката е завършена. Предвижда се три чети на три места да саботират линията Саранбей - Одрин и една чета заема позиции по линията Русе - Варна. Тогава получават печалното известие за обесването на Левски и акцията се проваля.

Шести опит

Най-фантастична е идеята на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които искат да освободят Левски, като го подменят и на негово място оставят приличащ на него човек (двойник), каквито Апостолът е имал по свидтелства на съвременици.

Седми опит (спасение чрез Русия и зависими от нея лица)

Това е дипломатически опит. Д-р Рашко Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив и руски поданик Н. Геров да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски, но руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично му забранява да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен! Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен. По-нататък ще потърсим отговор на въпроса: Защо руските дипломати не се намесват, за да спасят и Левски?

Осми опит

В спомените си д-р Хр. Стамболски твърди, че Иванчо Хаджипенчович, за когото ще стане дума по-нататък известил "тайним образом" (т.е. без да издава самоличността си, вероятно чрез трето лице) арестуваните да се отрекат от предишните си показания.

От протоколите е видно доколко са се вслушали в съвета му. Д-р Хр. Стамболски преразказва думите на засегнатото лице и това е една от причините повечето изследователи да не му се доверяват или направо да го игнорират Другите причини се дължат на обвинението срещу Ив. Хаджипенчович, че поставил подписа си под предложението за смъртната присъда срещу Левски.

Следователно при наличието на толкова много опити за спасяване на Левски изцяло погрешни са усилията на лицата, които по тази линия искат да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го че е предал великия син на България.

Тук във връзка с предателството ще направим едно отклонение. Предатели има навсякъде и при други народи. Никъде обаче във френската история няма да се прочете, че французите са народ от предатели, защото са предатели тачената и до днес като национална героиня Жана д’Арк.

                                      
                                                           Васил Левски

В тясна връзка с въпроса стои и този за предателите на Васил Левски.

Десетилетия наред за главен предател е смятан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е създадена още през 1873 г. Тя се популяризира от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 г. Д. Страшимиров в своя труд "Левски пред Къкринската голгота" я превръща в историографска теза, приета и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и противници, които боравят с доста солидни аргументи. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 г. в труда си "Истината за предателството на Левски". През 1990 г. Д. Панчовски прави извод в своя труд "Последните дни на Васил Левски", че поп Кръстю няма абсолютно никаква косвена и пряка вина за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за когото има документи, че пред комисията доброволно е говорил всичко, което знае и то срещу претенции за заплащане. Същият дава подробен портрет на Левски и дори си предлага услугите за да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.

М. Поплуканов е уличен в спомените на своя брат Христо, който в публикуваната си "Кратка автобиография" е посочил, че по-големия му брат Марин е бил председател на комитета. Това потвърждава през 1926 г. и друг член на комитета - Д. Пъшков.

Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое проучване в Ловеч с намерение не само да намери виновния предател, а и да го накаже. В крайна сметка не отмъстил, а си заминал за Карлово с думите: "Няма вина попът".

Интересна е и кратката, но съдържателна статия на Велин Аргатски "Думата мухбир и поп Кръстю", доказваща невинността на попа. В нея авторът доказва, че в прословутата телеграма № 1117 от 24.11.1872 г. на софийския мютесариф до колегата му в Търново, която е главен коз на поддръжниците на предателската версия думата "мухбир" е преведена от В. Шанов неправилно като "доносник". Според В. Аргатски тази дума би следвало да се преведе като "кметски представител". Значението й се отъждествява с историческа наложилата се в български език дума "мухтар". Според "Българския тълковен речник" "мухтар" означава "българин, представител на селото пред османските власти или "старейшина". Солиден аргумент на В. Аргатски в подкрепа на тезата му е и фактът, че по това време поп Кръстю заема такава длъжност на обществени начала за махалата в Ловеч, където живее.

В османотурския език през XIX век за "доносник" има друга дума - "мухбир-и садък", която не е синоним на "мухбир". Всъщност като свещеник, при това и.д. владишки наместник е бил нещо като посредник в отношенията между властта и обикновените българи (раята). Посредник не означава непременно доносник. "Доносник" е осъвременено тълкуване на значението и функциите на мухбира в Османската империя. Тогава има и други мухбири, които не са предатели и най-малко доносници (например ловешкия чорбаджия Яким Шишков, в чието лозе Левски води цяло събрание на комитета), но само и единствено върху мухбирството на поп Кръстю са се фокусирали изследователите.

Освен това поп Кръстю е овластен официално и задължен да поддържа служебни контакти с властите. Това става въз основа на решение на църквата от 3.07.1872 г. след убийството на владишкия наместник Паисий от Д. Общи в Ловеч. Ако е бил предател, то османските власти не биха пропуснали възможността да го похвалят публично и наградят, още повече че е българин, при това свещеник. Не биха пропуснали прекрасно открилата се възможност чрез награждаването му да всеят разкол сред българите. Поп Кръстю никога не е имал пари в изобилие. Даже по време на вмененото му "предателство" той взема назаем пари, за да изплати кредит за закупената от него преди това къща. Умира в голяма бедност. Ако имаше пари, получени примерно като турска награда за предателството, дори тайно дадена, то след години това непременно е щяло да се разбере. Така тезата за предателството му остава изградена само по догадки и недоказани обвинения, зад които се крие изкусно скалъпена интрига, отражение на ранно започналите борби на лична и политическа основа след освободжението. За съжаление в съзнанието на българите тази теза е трайно внедрена и до днес, за което приносът на комунистическата власт е безспорен.

На предателството на поп Кръстю много се държеше през комунизма по идеологически съображения като оръжие на атеистичния режим за подчиняване и обругаване на църквата и като средство за смачкване на българското национално самочувствие.

По тази линия се манипулира и биографията на Левски, като особено се набляга, че "хвърлил расото", представено като революционен акт на бунтовник, осъзнал "вредата" на църквата. Всъщност до края на живота си Левски остава вярващ християнин.

Има дейци на българската емиграция, които помагат умишлено или поради непредпазливост на властта в залавянето на Апостола.

Още при арестуването на Левски в няколко български вестника в Румъния се популяризира революционната му дейност. Пише се подробно за задачите и целите на БРЦК, за нейните мащаби, дори за структурата й. Недопустима и граничаща с предателство е дописката на органа на БРЦК "Свобода" от 2.12.1870 г., където нейният автор, председателят на БРЦК Л. Каравелов (?!) информира подробно читателите, респективно и турските власти за "големия авторитет на българските революционни комитети и техните действия." Той даже с гордост подчертава, че вече две години правителството търси Левски" - главният организатор на борбата". Нещо повече, Л. Каравелов подчертава, че "… турците кого де срещнат и тежко на тогова, на когото името е Васил Иванов…"

Такива лековерни публикации и хвалби за големите успехи на БРЦК (ВРО) с пряко назоваване на нейния ръководител с истинските му имена и псевдоними е недопустимо и не може да бъде оправдано по никакъв начин, защото е предприето в съдбоносен момент, когато революционната организация е засегната от разкрития и арести на стотици нейни членове.

Елементарните изисквания на конспиративността налагат революционният печат да мълчи, още повече че всички издания на емиграцията се следят от турските шпиони и агенти и въобще чуждите специални служби.

И до днес обаче българската историография щади тези действия на Л. Каравелов и го величае като голям революционер, въпреки амплоата му по-скоро на писател, просветител и революционер без пушка, но с перо!

Към издайничеството на Л. Каравелов се допълва и това на жена му сръбкинята Наталия (Ната). Това е факт, който не може да се укрива, каквито усилия има. Тук въпросът е дали това издайничество е неволно или умишлено? Ст. Заимов е изследвал как се стига до него чрез разговори с Наталия и с други осведомени съвременници.

След серията от предателства през есента на 1872 г. от васалното на султана княжество Румъния е поискано да бъде екстрадиран Любен Каравелов. Той узнава това навреме и бяга в Белград, като заръчва на Наталия да пренесе всички комитетски книжа в дома на Васе Живанович, който е секретар на сръбския консул в Букурещ и според Ст. Заимов е "личен и много близък приятел на Каравелов и горещ българофил". Архивът е укрит на тавана му и румънският обиск в дома на Л. Каравелов не дава резултат.

Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, когото Ст. Заимов нарича "развален момък", го предава срещу подкуп на турски шпионин. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Турция, която е основателна, защото Сърбия никога не е съюзник на българските революционери и винаги е склонна да търси съюз с турската държава за наша сметка, в това число чрез преследване и дори убийства на български комити. Справка - разгонването на Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г. и ареста и изтезанията на Левски в сръбския затвор в 1868 г. 

Турският консул в Букурещ незабавно изпраща ценните документи в София. Според свидетелство на М. Поплуканов те са били цял чувал и са изсипани на масата в комисията, разследваща Левски и другарите му. Те са използвани като важни писмени доказателства за революционната им дейност. Сред тях има екземпляри от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на Ловешкия комитет, който М. Поплуканов сам занася на Л. Каравелов през май 1872 г. Сред документите от архива е и писмото на Левски, в което е описано убийството на слугата на Д. Халача. Писмото ще стане силен изобличителен документ срещу Апостола. Според Ст. Заимов в чувала е имало и фотография на Левски. Мазхар паша наредил тя да се размножи незабавно в 1000 бройки, които са разпратени на всички турски агенти. Важно е да се отбележи, че след Каравеловите публикации по външна прилика турската полиция и власти арестуват българи с имена Васил Иванов. Има поне два такива случая.

   

                                              Залавянето На Левски. Художник Н. Кожухаров

СЛУЧАЙНО ЛИ Е ЗАЛОВЕН ЛЕВСКИ?

Тезата, че Левски е заловен при Къкринското ханче случайно по непредпазливост се базира на фаталната среща на Апостола и спътника му Николчо Медникарчето с ловчанския полицейски чауш (сержант) Хасан Али и придружаващото го заптие в в местността "Пази мост" на 26.12.1872 година.

Заключението на Н. Станев в книгата му ("Васил Левски", С. 1923 г.) е следното: "Левски е хванат благодарение на бдителността и показанията на стражаря, що ги е срещнал на 26 декември." Видният ловешки лекар Н. Серов след сериозни занимания по темата години по-късно лансира идеята за случайното залавяне на Апостола при Къкрина благодарение на мнителността на стражаря чауш Хасан Али.(в. "Мир", бр. 7737 от 20.04.1923 г.)

През 1935 г. голямо изследване с изводи за случайното залавяне на Васил Левски се публикува в сп. "Българска мисъл", кн. 3, с. 166 от Ф. Симидов.

Залаването на Левски според привържениците на тази теза е последица от нелепо стечение на няколко обстоятелства - непремерен разговор с необмислени докрай отговори на Апостола на въпросите на турците, лекомислено подценяване на ситуацията и заптиетата, принизена бдителност, измамно усещане, че опасността е далече от Левски и спътника му, съчетанието на декемрийски студ и падаща нощ.

Хасан Али е бил нещо като квартален полицай и познавал хората в Ловеч, още повече, че градчето тогава било малко. По това шосе той минавал много често, защото отговарял и за съседните малки села, в това число Къкрина. В местността "Пази мост" той знаел и кои са стопаните на лозята. Няма съмнение, че заптието е познавало всеки от лозарите и най-вероятно твърдението на Левски, че ходил да си гледа лозето е събудило най-малко любопитството на полицая. Разбирайки измамата, полицаят се е усъмнил и взема необходимите адекватни мерки.

Тук известна вина за залавянето си има и самият Левски, който си е правел снимки за спомен с юнашки дрехи и оръжие. От негатива на една такава негова снимка, направена в Пазарджик е изготвен и неговият полицейски портрет, който е размножен и изпратен в цяла България. За този негатив пише в доклада си до руския посланик граф Н. Игнатиев в Цариград, Н. Геров от Пловдив. На 11.12.1872 г. Н. Геров допълва, че пловдивският мютесариф е наредил от намерения негатив от стъкло от фотография на Левски да се изкарат много снимки, които по тайни агенти изпратил из империята с цел незабавно залавяне на бунтовника.Така разкриваме още една страна от портрета на Левски - той е грешил и то доста, което го прави земен човек. Няма как при напрежението, под което е бил и огромното физическо и психическо натоварване да не е допускал грешки.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ