Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2015 22:03 - Великите битки на българите
Автор: barin Категория: История   
Прочетен: 3371 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 26.11.2015 17:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
             България е древна страна, съществувала от много векове на различни места в Азия и на Балканския полуостров. Своето съществуване и териториална цялост непрекъснато е отстоявала по всевъзможни начини. България има своята славна история. Спрял съм се на някой от най-забележителните военни операции:

   „Овнешката битка“ – първото и последно поражение на Чингис хан
        Състоялото се през 1223г. сражение е документирано като първата и последна загуба на монголския владетел. Той останал удивен от дързостта на волжките българи. Загубата на най-изтъкнатия му пълководец довела до няколко поредни военни съвета(курултаи), на които било решено да се ликвидира Българската държава. За една година монголската империя събрала близо 500 000 души войска. От тях 300 000 били изпратени към столицата на Волжка България – град Булгар. Освен редовната армия, в похода участвали и няколко васални армии , чийто брой остава неизвестен. Завладяването на създадената от хан Котраг държава започва през 1224г. и приключва чак през 1270г., когато срещу нашествениците след дълги борби се изправя едва 120 000-на българска войска. Подробно е описана в тема 19.                                   БИТКАТА ПРИ ОНГЪЛА - начало на България
            Когато император Константин Погонат, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Онгъла и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при пристанището Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно - отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена т.нар. седем племена, поселили северите от предната клисура до Верегава (вер. Ришкия проход) към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички - на изток и на запад, на север и на юг, - да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си той бил необезпокояван от враговете си.   Из „Хроника" на Теофан Изповедник  
                                   КОШМАРЪТ НА АРАБИТЕ              През 717 г. за император на великата византийска империя е коронясан Лъв III,. През лятото на същата година, обаче Маслама, брат на халифа Сюлейман преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 180 хилядна армия и 2500 кораба. Веднъж вече сме победили арабите- впри хан Кубрат в Кавказ в съюз с хазарите.

           През 718 г. българският хан Тервел, син на Аспарух е най-влиятелният и силен владетел в Европа. Неговата помощ търсят от всички страни заради настъпващаите орди на арабските племена. Помогнал е на няколко пъти на византийските императори. Именно през 718 г. Тервел изпраща армията си на помощ на византийския император, за да спре арабите. Реално, давайки много жертви, но и отблъсквайки мощна армия, Тервел спасява Европа от арабската инвазия. Помощта край Константинопол не само идва навреме, но българите избиват 30 000 араби край стените на византийската столица. Арабите са разгромени от българите и войната приключва. Българският хан правилно е преценил новопоявилата се опасност и своевременно е предприел действия.

        Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 500 000 души. Героизмът на българите и величието на българския влаетел спират армиите на Халифата за цели 6 века. В много съвременни западни източници тази на героична победа на българския хан Тервел е отдадена не само полагащата й се почит, но и е спомената като победата, която спасява Европа. На върха на славата си хан Тервел се оттегля в манастир.
      хан Тервел- св. Тривелий Теокраст
   


             ГЛАВАТА НА ИМПЕРАТОРА - НИКИФОРОВАТА КРАТУНА "... Крум като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като оголи черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете..."               Битката при Върбишкия проход е една от най-големите победи във военната история на България. Чрез този успех хан Крум успява решително да промени съотношението на силите в Европа и да увеличи значително влиянието на страната. Събитията от 26 юли 811 г. оставят траен отпечатък в отношенията между балканските държави и предопределят развитието на България за дълъг период.Като всеки далновиден владетел и хан Крум бил убеден, че византийците далеч не са най-голямата опасност пред българите. Не по-малка заплаха представлявал и Аварският хаганат.  С него хан Крум се е справил през 806 г. Хан Крум запазил мирните отношения с Византия през 803 г., когато се възкачил на престола. Това му позволило да насочи вниманието си към аварите, които той разбил две години по-късно. Победата му дала възможност да разшири границите на България на север и северозапад. Според историците именно това бил водещият фактор, който предизвикал Византия да наруши мирния договор със страната през 807 г. Разширението й било заплаха за нейната мощ. Този факт, както и помощта, която българите оказвали на славяните при конфликтите им с византийците, вероятно били най-важните причини, които подтикнали император Никифор I Геник да преприеме военен поход. Действията имали променлив успех, като пораженията на императорските войски били улеснени от размирната обстановка във Византия. През май 811 г. Никифор тръгнал на нов поход, нахлул в българските земи и се насочил към северната част на страната през проходите на Стара планина. Той успял да срази българската войска.Плиска била превзета, дворецът - ограбен а сградите – опожарени…

           След като безчинствал навсякъде, където имал възможност Никифор решил да се върне в Константинопол. Но успокоението от победата му се оказало лъжливо. Времето, през което ограбвал Плиска, не било пропиляно напразно от хан Крум, той успял да събере нова войска, привличайки към нея и привърженици от аварите. Така се стигнало да развръзката на 25 срещу 26 юли, която императорът въобще не очаквал. Решителната битка се състояла в северния склон на Върбишкия проход, по течението на Камчия. Хан Крум укрепил пътя с дървени трупи и по този начин затворил пътя на отиващата си византийска войска. Напълно объркана, тя не успяла да направи нищо, с което да се защити от атакуващите ги войници. Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо ромеите били жестоко избивани, а останалите, като видели това, побягнали. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, те изпопадали в реката. Тъй като навлезли в нея заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Дори малкото византийски войници, изплували от реката, били погубени. Те не успели да преодолеят високата дървена преграда, отвъд която имало дълбок ров. Не се спасил и самият император, а и никой от византийската войска. . Той бил убит още призори в палатката си. Заповядайте на 17 септември на историческата възстановка на битката при Върбишкия проход.


                             МЪТНАТА РЕКА АХЕЛОЙ                                      (20. VIII. 917)

      Византийското правителство прави опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. На българския престол е един от най-обичаните и велики царе- Симеон I. Той успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход".
        И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг". Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле. Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.
                               ПРОХОДЪТ НА ВЕЛИКИТЕ             Самуил е най-малкият син на комит Никола. Самуиловото управление започва през 976 г., на официално става цар след смъртта на Роман. Самуил и братята му Давид, Моисей и Арон застават начело на въстание на българите срещу византийската власт. Съвместното управление на комитопулите (синовете на комит Никола) продължава кратко, тъй като Давид и Мойсей са убити, а Арон, уличен във връзки с византийския император и амбиции за власт, е екзекутиран по заповед на Самуил.

         Роман предава на Самуил властта, който управлява България. Под негово управление царството покрива почти целия Балкански полуостров, разширява се до  Далмация като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт. Самуил е един от най-известните и тачени български владетели и до днес. Макар да е останал в спомените ни предимно като трагичния пълководец на унизените и ослепени български войници, той провежда една от най-знаменателните битки на България.

         Негов най-голям враг за територия и влияние е визнатийския император Василий, наречен Българоубиец. Годината 986 е паметна за българския цар Самуил. След редица героични съпротиви срещу византийците, той доказва и показва силата на българите в славната битка при Траянови врата в горещият летен ден на 17 август.

      Армията на Василий II, наречен по-късно Българоубиец заради ослепените войници, е тотално разгромена и обърната в бягство. Самуил побеждава три пъти по-голяма от собствената си войска. Самуиловите войници обръщат в бягство многохилядна армия от добре обучени войници и ги унищожават почти напълно. Със защитата на прохода, Самуил запазва териториите на българското царство и предизвиква истински ужас в сърцата на византийския двор. Така става един от най- великите български владетели. За съжаление следващите битки между Самуил и Василий Българоубиеца са неуспешни за нас и попадаме под византийска власт.
                        1205 г. - УНИЖЕНИЕТО НА РИЦАРИТЕ
 
      Когато през 1204 г. латинците превземат Константинопол, те изглеждат непобедими. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин, светът е в краката им. Или поне те си мислят така. Цар Калоян се слави със своя буен нрав, любовта си към битките и изключително острия си ум. Най-малкият от братята Асеневци е бесен на кръстоносците подложили на опустошение българските земи, през които са минали.
На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян удря рицарите по най-слабото им място - самоувереността.
        Рицарите, целите "облечени" в желязо, са непобедими на конете си. Никоя армия не може да ги спре в бой лице в лице. Затова Калоян прибягва до хитрост. Българският цар изпраща малка конница кумани да дразни гордите рицари. След кратко сражение куманите побягват към близката гора. Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях... фатална грешка. Когато попадат в ръцете на българите, милост няма. Рицарите са събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж паднали на земята те са безпомощни под тежестта на доспехите. Малко рицари оцеляват след битката, а техния предваодител Балдуин Фландърски е пленен.
         Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима латинска войска е впечатляващо събитие в тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване Латинската империя понася съкрушителен удар, който поставя началото на нейния край.
 

                                 БИТКАТА ПРИ ДОЙРАН

         Ниските поля край Дойран са като връх в историята на българската слава.
През 1916-1918 година на т. нар. Южен (Македонски) фронт българската армия успешно спира настъплението на Съглашенските войски - над 330 000 англичани,французи, гърци и сърби.

      В решителната битка през септември 1918 година Девета Плевенска дивизия на ген. Владимир Вазов постига решителна победа, като Съглашението губи над 60 000 души и се отказва от по-нататъшни опити за пробив на българските позиции. Българската армия е трябвало да се отбранява, но минава в настъпление и нанася тежко поражение на войските на Антантата. Тази наша победа по мнението на историците удължава войната с повече от година.

Българските жертви в това последно сражение са 494!
  image  

"В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран!"- Лойд Джордж, министър-председател на Великобритания.

                               БИТКИТЕ ЗА ДОБРУДЖА  
         "На разсъмване на първи срещу втори септември, преди 95 години, българските части преминават тогавашната граница с Румъния и започват бойния си път през присъединените от съседите с удар в гърба български земи.   image  
Всъщност започва една от най-победоносните седмици в българската военна история, която дълго бе покрита от строго декретирана забрава, а възвръщането й в националната памет днес се възприема като вълнуващо откровение.

В тази първа седмица войските ни записват победите при Куртбунар (2. IХ), Кочмар и Карапелит (3. IХ), превземат Добрич (4.IХ) и Тутракан (6. IХ), отблъскват мощния удар на румънски, руски и сръбски сили при Добрич (7. IХ) и разпиляват руската казашка дивизия (8.IХ). Засияват имената на славните български генерали Стефан Тошев, Тодор Кантарджиев и Пантелей Киселов. Тази седмица е велика в живота на всеки от тях. Но това преди всичко е звездната седмица на легендарния водач на българската конница генерал Иван Колев. При Куртбунар (Тервел) неговите кавалеристи в първото си сражение смазват пресрещналата ги румънска пехота. При Кочмар и Карапелит те разгромяват военната колона, която бърза в помощ на тутраканската групировка на противника преди българския щурм.Тази победа на генерала е неговият огромен принос в превземането на Тутракан.
       При Добрич след петчасов марш пешите дружини на Първа конна дивизия връхлитат врага "на нож", а кавалеристите атакуват с високо вдигнати щандарти, удрят във фланг и в тил румънци, руснаци и сърби, разпръскват ги и ги прогонват - спасяват града от опожаряване, а жителите му от гибел.

На другия ден в директната битка с руската конна дивизия ескадроните на генерал Колев показват забележително бойно майсторство, хладнокръвие и военна зрялост и обръщат прочутите със своя устрем и военен плам казаци в бягство на бойното поле......Добре известна е историята с намесата на конната дивизия при Добрич.

      Генерал Колев научава за надвисналата над града руско-румънско-сръбска опасност, когато сблъсъкът е в разгара си.Срещу него са казаците, добре разположени за бой.
Преценява мълниеносно,оставя срещу тях заслони и поема в знаменития си марш...
  След 5 часа ескадроните му се появяват на бойното поле при Добрич и смазват противника.   После се връщат на изоставените позиции.
Неприятелят дори не е усетил отсъствието.

       След общо стотината километра изтощителен марш и едно кръвопролитно сражение дивизията му дава първия жесток урок на казашката конница в Добруджа."..."Ние не можем да противостоим на българската конница.
Те, макар и десет на брой, се нахвърлят като бесни кучета на четиридесет наши...!"
(Казаци от Руската казашка дивизия за противостоящата й конница на ген.Иван Колев.)
След първите две поражения казаците отказвали да се бият срещу българската конница...
    image                                    БИТКАТА ЗА ТУТРАКАН  
        В периода 5-6-ти септември 1916-а, през Първата световна война, българската армия извършва една от най-големите си победи като превзема Тутракан, превърнат по това време с "непревземаема" румънска крепост.
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи.
Прославеният от Балканската война генерал Стефан Тошев – командващ 3-та армия, взема всички мерки и привежда частите в пълна бойна готовност. На 1 септември 1916 г. царят и всички министри подписват манифест, съгласно който България обявява война на Румъния, целта на която е да си върне несправедливо отнетите й територии на Южна Добруджа. Към границата се съсредоточава Трета българска армия, в чийто състав са включени 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от първа Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления.

        Генерал Стефан Тошев назначава за командващ тези войскови части своя приятел и боен другар генерал Пантелей Киселов. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници. Генерал Тошев начертава общия план на предстоящата битка именно за крепостта, пренебрегвайки плана на командващия немските войски фелдмаршал Маккензен. Генерал Тошев гласува пълно доверие на своя приятел ген. Киселов, предоставяйки му възможността да ръководи битката и да взема самостоятелни решения в хода на сраженията в зависимост от създалата се обстановка. Генерал Киселов остава изненадан, но оправдава гласуваното му високо доверие. Той ръководи битката в непосредствена близост до мястото на сраженията. Често слиза между бойците да ги окуражава. Точно в 6,30 часа започва артилерийската подготовка на полка, командван от полковник Ангелов. И в 7,30 часа след кратко коригиране на огъня целта е захваната в т.нар. “тясна вилка”, при която всички оръдия преминават на стрелба с команда ”унищожение”.
       Канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта. Районът на битката е покрит с гъст пушечен    дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника и други предмети. Земята се тресе и ври. Съгласно заповедта на генерал Киселов, артилерийският огън трябва да продължи до 16,30 часа. Но попаденията са невероятно точни, спасение от захванатите в „тясна вилка” няма. В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас и обезумели от страх, започват паническо бягство. Следва началото на най-страшния момент от битката. когато по заповед на генерал Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири (съгласно заповедта, офицерите са най-отпред), с развети знамена, под звуците на българския химн ”Шуми Марица” и мощното прословуто българско „Ура! Напред, братя!”, потомците на героите от Шипка като лавина връхлитат срещу укрепената по последна дума на военната техника Тутраканска крепост. Артилерийският и картечен огън и от двете страни превръщат бойното поле в истински ад.

      Противниковият огън поваля стотици български войници и много офицери. След падналите български храбреци прииждат като ято орли нови и нови лавини от славните ни воини. Почти всички офицери са убити. Тяхното място заемат подофицерите.

      Обезумелите румънски войници разбират какво ги очаква, панически напускат добре укрепените окопи и побягват към втората отбранителна линия. Една част от противниковите войници са настигнати при бягството, друга част успява да се укрие в галериите, но не след дълго са открити и пленени. Малко след обяд на 5 септември, въпреки ураганния огън на противника, първа отбранителна линия е превзета от славните български воини.Най-модерната румънска крепост е превзета. Според източниците в битката участват руски части на страната на Румъния. 
 
                               ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИН  
      На 26-ти март 1913, през Балканската война, Одрин е превзет с решителен щурм от български и сръбски войски.

Одринската крепост е считана за непревземаема, строена от най-добрите немски архитекти. Превзета е с две нощни атаки общо - за три дни..

       Пробивът е извършен под командването на ген. Георги Вазов, брат на писателя и героя от Дойран.При Одринската крепост нашите воини използват методи и тактики, непознати във военното изкуство до тогава - като подвижния заградителен огън, неподвижния заградителен огън, огневия вал, коригиране на артилерийския огън от самолет, съсредоточаване на 70 оръдия/ км фронт (30 години по-късно немските войски при Курск достигат до 72).
  image  
...........................

           ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИН УДАРИ ШАМАР НА ЕВРОПА

       Българските пълководци и войници оборват корифеите и променят представите за водене на военни действия. В ранната пролет на 1913 г. българският войник се покрива с неувяхваща слава. Тогава, по време на Балканската война, българската армия овладява смятаната за непревземаема Одринска крепост. Всички видни военни теоретици и специалисти смятали, че тази крепост може да падне само след продължителна неколкомесечна обсада, а българите я превземат за две нощи с ускорена атака. Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта, в които са се укрили 75 000 турски войници и офицери. Атаката на българската пехота започва в три часа на Източния сектор, последвана скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор.
        На 13 март в 3,20 ч. започва последният щурм на главната N фортова линия. Ударът е нанесен в Източния сектор от нашата пехота. На разсъмване 10-и родопски полк превзема форта Аджийолу, а шипченци – Айвазбаба. Това е краят. Фортовете започват да падат един след друг.
В 10 ч. българските полкове нахлуват в Одрин и турците искат прекратяване на огъня. Хиляди български кавалеристи обкръжават форта Хадерлък, където командващият одринския гарнизон Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев. По време на щурма българите губят 1298 убити и 6655 ранени войници и офицери. Сърбите – 274 убити и 1173 ранени войници и офицери. Същият ден (11 март) е атакувана и укрепената линия при Чаталджа, където 1-ва шопска и 9-а плевенска дивизия, без да знаят, че щурмът им е замислен само като демонстративен, помитат една конна и две пехотни дивизии. Турците изоставят укрепения град и се юрват към Проливите. Пътят към Цариград е открит. Най-куриозното се случва на третия фронт – Галиполския. Там българското командване не предвижда дори демонстративни действия. Вестта за падането на Одрин предизвиква мощно “ура” в българските позиции. Сметнали бойния вик за начало на атака, турските войски панически напускат предните си позиции и побягват към фортовете.
     Победите при Одрин и Чаталджа принуждават Османската империя да проси мир. Тези военни успехи довеждат до подновяването на прекъснатите преговори за мир и на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Според него Турция отстъпва на съюзниците всички земи на запад от линията Мидия-Енос в Източна Тракия. Албания е провъзгласена за независима държава. Договорът отбелязва края на Османската империя в Европа и освобождаването на обширни територии с многобройно население.
               БИТКАТА ПРИ СЛИВНИЦА - НОВОТО ГРОБИЩЕ НА СЛИВНИЦА  
                    (Войната на капитаните срещу генералите...)


      През 1885 г. България и полувасалната на Османската империя Източна Румелия се съединяват. Съединението е обявена в с. Голямо Койнаре, пловдивско( сега гр.Съединение). Очаква се ответна реакция от Османската империя, но вместо откъм Високата порта нападението идва от Сърбия. Крал Милан решава да атакува по съседа си, несъгласен с образуването на голяма държава на Балканския полуостров. В този момент български сили, останали в тези дни по западната граница са малобройни, героично и много над възможностите си удържат сръбските части на линията Сливница-Гургулят. В това време българската армия на изток, до Турция, се решава на неописуем героизъм, за да защити българската територия. Армията няма бърз превоз, който да я отведе до почти най-крайната западна точка. Затова тя тръгва пеша. Войниците вървят по трима и се държат под ръка. Така се редуват да спят прави, докато другите двама ги носят. Не спират нито за храна, нито за вода, разчитат на помощта на населението по пътя си. За изключително кратките три дни българската армия извървява целия път от Източна до Западна България и се включва в сраженията на Сливница така, както е дошла- уморена, мръсна, гладна, вървяла без спиране три дни, но с героична цел. В тридневните битки на 5-7 ноември 1885 година сръбските войски са разбити и принудени да отстъпят. В следващите дни сръбските войски понасят още поражения - при Драгоман и Цариброд. Българските войски пресичат сръбско-българската граница и сред ожесточени сражения на 14 и 15 ноември овладяват Пирот. Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благодарение на намесата на Австро-Унгария. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, пристига в главната квартира на българската армия в Пирот и настоява да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, както и става, но с тази кратка и изключитено ефективна битка, с тридневния нечовешки поход на българските войници, България показва на всичките си съседи и на целия свят героизма и всеотдайността на своята армия.

...................
  image                                     ШИПКА и ШЕЙНОВО  
       В жестока схватка с шесткратно надвишаващ силите им противник руските войски и българските опълченци удържат Шипченския проход през Руско-турската освободителна война и изиграват решителна роля за крайния изход на войната. Кулминацията на боевете е през месец август 1877 г., но на практика защитата на прохода продължава много по-продължително време.

Подвигът на героите от Шипка е възпят в прочутата ода на Иван Вазов "Опълченците на Шипка".

 

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметн




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. indiram - Здравейте!
23.07.2015 22:52
Поздравления за темата!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: barin
Категория: История
Прочетен: 710121
Постинги: 241
Коментари: 2110
Гласове: 17305
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930